— В дъното, вдясно от салона, господине. Попитайте моля за оберкелнера Фриц.
Те пресякоха салона. Един майор и двама капитани минаха покрай тях. Гребер отдаде чест.
— Тук изглежда гъмжи от генерали — каза той. — На горния етаж се намират канцелариите на няколко военни комисии.
Елизабет се спря.
— Неразумно е това, което правиш. А ако забележат, че не си подофицер?
— Какво искаш да забележат? Не е толкова мъчно човек да се държи като подофицер. Аз бях някога такъв.
Дрънкайки шпорите си, се показа един полковник с някаква ниска слаба жена. Той отмина, без да погледне Гребер.
— Какво ще стане, ако те открият? — запита Елизабет.
— Нищо особено.
— Могат ли да те разстрелят? Гребер се засмя.
— Мисля, че няма да го направят, Елизабет. Прекалено сме им необходими на фронта.
— Тогава какво може да ти се случи?
— Твърде малко. Може би няколко седмици арест. Няколко седмици почивка. Все едно отпуска. Не могат да сторят нищо на човек, който и без това е осъден след две седмици да се връща на фронта.
От коридора вдясно се появи оберкелнерът Фриц. Гребер му бутна в ръката една банкнота. Фриц я прибра бързо, не им създаде никакви спънки.
— В ресторанта, за вечеря, разбира се — заяви той и с достойнство тръгна пред тях.
Настани ги на маса, скрита зад една колона, и се оттегли с отмерени крачки. Гребер се огледа.
— Точно това, което исках. Трябва ми малко време, за да свикна, а ти? — Той погледна Елизабет. — Ти навярно не — каза той с изненада. — Изглеждаш като постоянен клиент.
Появи се един дребен стар келнер, който имаше вид на марабу. Той донесе листа за ядене. Гребер го взе, сложи в него една банкнота и го върна обратно на келнера-марабу.
— Бихме искали нещо извън листа. Какво имате?
Марабуто го погледна бездушно.
— Нямаме нищо, което да не е в листа.
— Добре тогава. Донесете ми засега една бутилка „Йоханисбергер Кохсберг 1937“, изба Г. Х. от Мум. Да не е много изстудено.
Погледът на келнера се оживи.
— Разбрано, господине — каза той с внезапно уважение. След това се наведе напред. — Случайно имаме малко камбали от Остенде. Съвсем пресни. Към това може би една белгийска салата и няколко картофа с магданоз.
— Добре, а какво имате за ордьовър? Разбира се, не черен хайвер за виното.
Марабуто се оживи още повече.
— Разбира се, не. Но имаме още малко Страсбургски гъши дроб.
Гребер кимна с глава.
— А след това ви препоръчвам парче холандско сирене. Ще почувствувате целия букет на виното.
— Отлично.
Марабуто изчезна видимо възбуден. В първия момент той сигурно бе взел Гребер за войник, който случайно е попаднал тук. Сега виждаше в него познавач, който случайно е станал войник.
Елизабет слушаше учудена разговора.
— Ернст — каза тя, — откъде знаеш всичко това?
— От моя другар Ройтер. Тази сутрин нямах никаква представа. Той е толкова голям познавач, че с това си е докарал подагра. Тя обаче сега го спасява от фронта. Грехът винаги е възнаграден.
— А триковете, бакшишите и листа за ядене?
— Всичко е от Ройтер. Той е тук като у дома си. Научи ме също и на непринудено светско държане към келнерите.
Елизабет изведнъж започна да се смее — топъл, сърдечен, нежен смях.
— Никога не съм те виждала такъв — каза тя.
— И аз теб никога такава, каквато си сега. — Той я погледна. Никога по-рано не бе я гледал така.
Когато се смееше, тя се променяше напълно. Все едно, че внезапно се отваряха всички прозорци на една тъмна къща.
— Роклята ти е много хубава — каза той малко срамежливо.
— Тази рокля е на майка ми. Снощи я поправих и нагодих за себе си. — Тя се засмя. — Не бях съвсем неподготвена, както изглеждах, когато дойде.
— Нима можеш да шиеш? Не ти личи.
— Преди не можех, но се научих. Сега всеки ден по осем часа шия войнишки шинели.
— Наистина ли? Да не си граждански мобилизирана?
— Да. Аз самата поисках. Мисля, че с това ще помогна на баща си.
Гребер поклати глава, като я гледаше.
— Не ти отива. Така, както и името ти. Кой го е избрал?
— Майка ми. Тя произхожда от Южна Австралия. Имаше вид на италианка и се надяваше, че ще стана руса със сини очи и затова трябва да се казвам Елизабет. Въпреки разочарованието си, тя ми даде това име.
Марабуто се появи с бутилката вино в ръка. Той я държеше като скъпоценност и напълни внимателно чашите.
— Донесох ви съвсем тънки, обикновени кристални чаши. Така цветът се вижда най-добре. Или бихте искали римски чаши?
— Не. Тънки, прозрачни чаши.
Марабуто кимна и отхлупи един сребърен поднос. Розови парчета гъши дроб и черни гъби бяха наредени във венец върху треперещо желе.