— Съвсем пресни, от Елзас — заяви той с гордост. Елизабет се засмя.
— Какъв лукс!
— Лукс! Да! — Гребер вдигна чашата си. — Лукс! — повтори той. — Подходяща дума. Да пием за него, Елизабет. Две години подред съм ял от тенекиено канче и никога не съм бил сигурен, че ще завърша обеда или вечерята си. Това, което ни предлагат тук, не е само лукс, но много повече. То е и мир, и сигурност, и радост, и тържественост — всичко, което липсва на фронта.
Той отпи от виното, почувствува вкуса му и погледна Елизабет. Тя беше част от блаженството, което го обземаше, част от неочаквано съществувание, от това, което внезапно надхвърля границите на полезното, което съставлява полета на младостта, част от игра на обстоятелства в живота и от неговите мечти.
След години, прекарани лице с лице със смъртта, виното не беше само вино, сребърните прибори не бяха обикновени сребърни прибори, музиката, която долиташе отнякъде в залата, не беше банална музика и Елизабет също така не беше обикновената Елизабет. Всички те бяха символ на онзи друг живот, на живота без убийства и разрушения, на живота заради самия живот, който се беше превърнал почти в мит и в безнадежден сън.
— Понякога човек забравя, че изобщо живее — каза той.
Елизабет се засмя отново.
— А аз винаги зная, че живея. Но никога не съм имала особена полза от това. Келнерът се приближи.
— Как ви харесва виното, уважаеми господине?
— Трябва да е много хубаво. Иначе не биха ми дошли внезапно в ума неща, за които отдавна не се бях сещал.
— Това е от слънцето, господине. От есенното слънце, под чиито лъчи е узряло гроздето. Сега виното ги връща. В Рейнската област такова вино се нарича дарохранителница.
— Дарохранителница?
— Да. То е като злато и изпуска лъчи на всички страни.
— Това е вярно.
— Чувствува се още при първата чаша, нали? Концентрирано слънце.
— Дори още при първата глътка. То не отива в стомаха. Качва се веднага зад очите и променя света.
— Разбирате от вино, господине! — келнерът се наведе поверително към Гребер. — Там на масата вдясно пият същото вино. Но го наливат в гърлата си като вода. Трябваше да пият „Либфрауенмилх“.
Той се отстрани, хвърляйки пълен с презрение поглед към съседната маса.
— Изглежда, че днес е добър ден за мошениците, Елизабет — каза Гребер. — Как чувствуваш виното? Като Дарохранителница ли?
Тя се отпусна на облегалката на стола.
— Чувствувам се като някой, който е избягал от затвора. И като някой, който ще бъде отново затворен заради измама.
Той се засмя.
— Такива сме ние. Страхуваме се от собствените си чувства. А когато ги почувствуваме, веднага мислим, че сме измамници.
Келнерът донесе рибата и салатата. Гребер го наблюдаваше как сервира. Чувствуваше се безгрижен, като човек, който е посмял да стъпи върху тънък лед и след това, за своя изненада, вижда, че ледът издържа. Той знаеше, че няма да е за дълго, но за момента ледът беше здрав. Това беше достатъчно.
— Предимството на човек, който дълго време е тънел в калта — каза той, — е, че за него всичко е така ново и възбуждащо, като че ли го преживява за първи път. Всичко — дори една чаша или една бяла покривка.
Келнерът напълни чашите. Грижеше се за тях като майка.
— Обикновено за рибата се сервира мозелско вино. — заяви той. — Обаче камбалата е съвсем друго нещо. Има вкус на бяло пилешко месо. За нея най-подходящо е рейнско вино или не сте на това мнение?
— Не, напротив.
Келнерът кимна с глава и изчезна.
— Ернст — каза Елизабет. — Ще можем ли всъщност да платим всичко това? Сигурно е страшно скъпо.
— Ще можем. Нося в себе си парите за две години война. И не са ми необходими за дълго време. — Гребер се засмя. — Само за един твърде кратък живот. От две седмици. За толкова ще стигнат.
Те застанаха пред пътната врата. Вятърът бе утихнал и отново бе паднала мъгла.
— Кога трябва да се връщаш? — запита Елизабет. — След две седмици ли?
— Горе-долу.
— Не е далеч.
— Не е далеч и все пак има немалко време. Всеки момент носи нови неща. Животът по време на война е различен от мирния живот. Сигурно и ти знаеш това, тук все едно е фронт — така, както и там.
— Не е все едно.
— Все едно е. А тази вечер беше моят първи ден, прекаран действително в отпуска. Бог да благослови и келнера, и Ройтер, и твоята златиста рокля, и виното.
— И нас самите — каза Елизабет. — Имаме нужда.
Тя стоеше пред него. Вечерната светлина играеше в косите й. Блещукаше по роклята й. Мъглата правеше лицето й като покрит с роса плод. Неусетно и за двамата бе станало трудно да се разделят, да скъсат нишката от нежност, лекота, тишина и възбуда, която ги бе оплела неочаквано тази вечер. Колко трудно му бе да се върне сред миризмата и мръсните вицове на казармата, лишен от утехата на очакването и потиснат от размисъла върху бъдещето.