Остър глас проряза тишината.
— Нямате ли очи на главата, вие там, подофицерът?
Пред тях се изправи един нисък тлъст майор с бели като четка мустаци. Вероятно се бе приближил на гумените си подметки, без да го усетят. Гребер веднага разбра, че това е офицер от запаса, изваден отново от нафталина, който сега важничеше с майорската си униформа. Той с удоволствие би сграбчил старика и би го разтърсил добре, но не искаше да рискува. Постъпи така, както постъпва войник с опит — не каза нищо и застана мирно. Майорът го освети с джобно фенерче. Без да знае точно защо, Гребер се почувствува особено засегнат от това.
— Парадна униформа! — излая старикът. — Трябва да имате някое топло местенце, за да можете да си позволите този лукс. Войник от вътрешността с парадна униформа! И това доживяхме. Защо не сте на фронта?
Гребер не отговори нищо. Бе забравил да снеме ордените от старата си куртка и да ги закачи на взетата в заем униформа.
— Знаете само да се натискате по кьошетата. За друга работа не ви бива, а? — продължаваше да лае майорът.
Изведнъж Елизабет се раздвижи. Снопът светлина освети лицето й. Тя погледна стария и тръгна към него. Майорът се изкашля, хвърли още един поглед накриво и продължи пътя си.
— Чашата тъкмо щеше да прелее — каза тя. Гребер вдигна рамене.
— С тези стари козли нищо не може да се направи. Обикалят улиците и чакат козируване. Това е смисълът на живота им. И за да се създаде такъв тип като този, природата е работила няколко милиона години!
Елизабет се засмя.
— Защо не си на фронта? Гребер се захили.
— Това ми дойде от мошеничеството с парадната униформа. Утре ще се облека цивилен. Зная къде ще намеря костюм. Дойде ми до гуша от отдаване чест. Тогава ще можем спокойно да седим в „Германия“.
— Пак ли искаш да идем там?
— Да, Елизабет. Това са нещата, за които човек после ще си спомня на фронта. Не за ежедневието. Ще дойда да те взема в осем часа. А сега ще си вървя. Иначе старият глупак ще се върне обратно и ще ми поиска военната книжка. Лека нощ.
Той я притегли до себе си. Тя се отпусна. Почувствува я в ръцете си и сякаш всичко наоколо се разтопи, той я искаше и не искаше нищо друго освен нея, държеше я здраво в ръцете си и я целуваше. Имаше дивото желание да не я пуска. И все пак я пусна.
Върна се отново на „Хакенщрасе“. Спря се пред къщата на родителите си. Лъчите на луната проникваха през мъглата. Той се наведе, след това дръпна трескаво поставената между двата камъка бележка. На единия й ъгъл бе написано нещо с дебел молив. Той извади фенерчето си. „Явете се в Главната поща, гише N15“ — прочете той.
Погледна неволно часовника си. Беше вече твърде късно, пощата бе затворена нощем и преди осем часа сутринта не можеше нищо да научи. Но утре най-сетне ще знае вече нещо. Той сгъна бележката и я сложи в джоба си. След това се отправи през замрелия град към казармата. Чувствуваше се толкова леко, като че ли се движеше в безтегловност, обгърнат от безвъздушно пространство, от което не му се искаше да излезе.
12
Една част от пощата не бе разрушена. Всичко останало бе срутено и изгоряло. Навсякъде се блъскаха хора. Гребер трябваше да чака известно време. Дойде му редът и той показа бележката с известието.
Чиновникът от гише N15 му я върна обратно.
— Имате ли документ за самоличност?
Гребер бутна през отвора военната си книжка и разрешението си за отпуска. Чиновникът ги разгледа внимателно.
— Какво има? — запита Гребер. — Някакво известие?
Чиновникът не отговори. Стана от мястото си и изчезна в задното помещение. Гребер чакаше и гледаше вторачено книжката си, която бе останала разтворена на масата.
Чиновникът се върна с малък пакет в ръка. Той сравни още веднъж адреса с удостоверението за отпуска. След това мушна пакета под телената решетка.
— Подпишете се тук.
Гребер видя на пакета почерка на майка си. Изпратила го е на фронта и оттам са го върнали обратно. Погледна адреса на подателя. Все още беше „Хакенщрасе“. Той взе пакета и подписа разписката.
— Само това ли е? — запита той. Чиновникът го погледна.
— Мислите ли, че нещо сме задържали?
— Не исках да кажа това. Мислех, че може би вече имате новия адрес на родителите ми.
— Това не е наша работа. Питайте горе на първия етаж, където разпределят писмата.
Гребер се качи горе. Първият етаж бе само наполовина с покрив. Над останалата част се виждаше небе.