— Май си нетърпелив, Исак? — запита го Щайнбренер. — Би трябвало да си щастлив, че си удостоен с честта да разстрелваш. Това ще те откъсне от черните ти чифутски мисли.
Щайнбренер се изхрачи.
— Разстрел — голяма чест за тази банда. Изразходваме излишно боеприпаси. Бесилка за такива!
— Къде — запита Зауер и се огледа. — Виждаш ли наоколо някакво дърво или тепърва да правим бесилка, и от какво?
— Ето ги — каза Гребер.
Мюке се появи с четиримата руси. Те бяха заградени отпред и отзад с по двама войници. Най напред вървеше старият русин, следван от жената, а след нея крачеха още двама по-млади мъже. Без да чакат заповед, четиримата се наредиха пред гробовете. Жената погледна в трапа, преди да се обърне. Носеше червена вълнена пола.
Лейтенант Мюлер от първи взвод се показа от къщата на ротния командир. Той представляваше Рае при екзекуцията. Колкото и смешно да беше, формалностите все още често се спазваха. Всеки знаеше, че четиримата руси може би бяха партизани, а може би и не, но те бяха разпитани и съдени по всички правила, без обаче да съществува каквато и да е надежда да бъдат оправдани. Впрочем какво имаше за доказване? Уж било намерено оръжие у тях. Сега щяха да бъдат разстреляни при спазване на всички формалности и в присъствието на офицер. Като че ли това не им беше все едно.
Двадесет и една годишният лейтенант Мюлер бе причислен към ротата преди месец и половина. За миг той спря поглед върху осъдените и зачете присъдата.
— Оставете на мен женската — промърмори Щайнбренер.
Гребер погледна жената. Тя стоеше съвсем спокойно пред гроба. Беше едра и млада, и здрава, и създадена да ражда деца. Тя не разбираше това, което четеше Мюлер, но знаеше, че е смъртната й присъда. Знаеше, че само след няколко минути животът, който така силно биеше във вените й, ще секне завинаги и въпреки това, беше спокойна, като че ли не чувствуваше нищо друго освен студения утринен повей.
Гребер забеляза, че Мюке, давайки си важност, се наведе към Мюлер и му прошепна нещо. Мюлер го погледна.
— Не може ли това да стане после?
— Така е по-добре, господин лейтенант, по-удобно.
— Добре. Правете каквото знаете. Мюке излезе напред.
— Кажи му на онзи там да изуе ботушите си — каза той на стария русин, който разбираше немски, и посочи един от по-младите пленници.
Старият преведе каквото му бе заповядано. Той говореше тихо и напевно. Отначало бледият и слаб мъж не разбра за какво става дума.
— Хайде — изрева Мюке, — ботушите, изуй ботушите!
Старият повтори това, което бе казал по-рано. Младият разбра и побърза да изуе ботушите колкото се може по-бързо, подобно на човек, който е пропуснал да изпълни задължението си. Той се поклащаше докато стоеше на един крак и изуваше ботуша от другия. „Защо ли бърза толкова? — помисли си Гребер. — За да умре една минута по-рано ли?“ Младият мъж взе ботушите в ръце и ги донесе старателно при Мюке — те бяха хубави. Мюке изруга нещо и му посочи да ги сложи настрани. Човекът ги остави там и след това се върна в редицата. Краката му, завити в мръсни партенки, потънаха в снега. Подадоха се жълти пръсти и той смутено ги присви.
Мюке претърси другите. У жената намери един чифт кожени ръкавици и й заповяда да ги остави при ботушите. След това се спря за момент, разглеждайки червената пола. Тя беше здрава и от хубав плат. Щайнбренер се захили крадливо, но Мюке не й заповяда да я съблече. Или се страхуваше от Рае, който може би наблюдаваше екзекуцията от прозореца си, или пък не знаеше как да използува женската пола. Той се отдръпна.
Жената каза нещо много бързо на руски.
— Запитайте я какво още иска — каза лейтенант Мюлер. Той беше бледен. Това беше първата му екзекуция.
Мюке запита стария русин.
— Нищо не иска, само ви проклина.
— Какво? — извика Мюлер, който не разбра.
— Проклина ви — каза русинът по-високо. — Проклина вас и всички немци, които са на руска земя! Проклина вашите деца! Тя желае един ден нейните деца да разстрелят вашите деца така, както вие разстрелвате сега нас.
— Какво нахалство! — извика Мюке и втренчено загледа жената.
— Тя е майка на две деца — добави старият. — Аз имам трима синове.
— Стига, Мюке! — изкрещя Мюлер нервирано. — Ние не сме пастори.
Групата войници застана мирно. Гребер напълни пушката си. Той бе свалил отново ръкавиците. Студената стомана залепваше за палеца и показалеца. До него стоеше Хиршланд. Той беше бледен, но не помръдваше. Гребер реши да стреля в руснака, който се намираше най-отляво. Отначало, когато участвуваше в разстрели, той стреляше във въздуха, обаче скоро се отказа от тази тактика. Тя не носеше никакво облекчение на тези, които трябваше да бъдат разстреляни. И други разсъждаваха като него и се случваше почти всички да не стрелят в целта. Тогава всичко трябваше да бъде повторено отново и пленниците изживяваха на два пъти разстрела си. Наистина веднъж една жена, която първия път той умишлено не бе улучил, бе паднала на колене и му бе благодарила със сълзи на очи за едната или двете минути живот, които й бе дарил. Спомняше си с неудоволствие за тази жена. Оттогава подобно нещо не се бе случвало.