— Няма ли все пак да пийнеш една чашка? — запита Алфонс.
Гребер погледна Хайни, който бе задрямал.
— Още ли е при СД?
— Не е вече. Сега е тук.
— Къде?
— Сега е обершарфюрер в концлагер.
— В концлагер?
— Да, пийни поне глътка, Ернст. Скоро няма да се съберем отново! И остани малко. Винаги бягаш.
— Не — каза Гребер и хвърли втренчен поглед върху Хайни, — няма вече да бягам.
— Най-сетне една свястна дума. Какво ще пиеш? Още една водка?
— Не. Дай ми кюмел или коняк. Водка не искам.
Хайни се размърда.
— Разбира се, не водка — каза той пиянски. — Жалко ще бъде. Водка сме къркали и ние. Беше като бензин. Гори даже по-добре…
Хайни повръщаше в банята. Алфонс стоеше с Гребер до вратата. Небето бе светлосиньо, изпъстрено с бели пухкави облачета. В брезите пееше кос, като малка черна топка, с жълта човка и с глас, напомнящ пролетта.
— Луда глава е този Хайни, а? — каза Алфонс, Той изрече тези думи като момче, което говори за някой кръвожаден индиански вожд — със смесица на ужас и очарование.
— Лудост е да се постъпва така с хора, които не могат да се защитят — отвърна Гребер.
— Едната му ръка е парализирана, Ернст. Поради това не го вземат войник. Станало е по време на бой с комунисти на едно събрание през 1932 година. От това е така вбесен. Чу ли какво разправя за човешките клади?
Алфонс дръпна от угасналата си цигара, която беше запалил, когато Хайни започна да разкрива преживелиците си. Бе я забравил от възбуда.
— Ред дърва, ред хора, и така, до горе. Хората сами трябвало да си донасят дървата, върху които лягали, преди да получат куршум в тила. Страхотна работа, а? — повтаряше Биндинг.
— Да, страхотна — потвърди Гребер.
— А жените! Колко много са видели! — Да. Ти би ли искал да бъдеш там?
— За жените ли?
— Не, за другите, за човешките клади, за коледните дървета, окичени с обесени хора, за масовите екзекуции с картечница.
Биндинг се замисли за момент. След това поклати глава.
— Не вярвам. Може би веднъж, за да видя какво е. Но иначе не съм от този тип хора. Прекалено романтично е за мене, Ернст.
Хайни се появи на вратата. Беше съвсем бледен.
— Службата! — изръмжа той. — Закъснях. Ще разтрия както трябва онези свини.
Той тръгна, като се клатушкаше по градинската пътека. Пред вратата оправи фуражката си, изправи се и започна да крачи като щъркел.
— Не бих искал да бъда на мястото на тези, които сега в концлагера ще попаднат в ръцете на Хайни — каза Биндинг.
Гребер го погледна. Беше си помислил същото.
— Правилно ли е това, Алфонс? — запита той.
Биндинг вдигна рамене.
— Това са предатели, Ернст. Ненапразно са попаднали там.
— Бурмайстер предател ли беше?
Алфонс се засмя.
— Това беше лична работа. Не му се случи нищо особено.
— А ако му се бе случило?
— Щеше да бъде без късмет. В наше време малко ли хора нямат късмет, Ернст. Например при бомбардировките. Пет хиляди са само в този град. И то по-добри хора отколкото тези в концлагера. Така че какво ме интересува какво става там. Не съм отговорен за това. И ти също.
Няколко игриви врабчета се гмурнаха в басейнчето, намиращо се сред тревата. Едно от тях плесна с криле и след него другите започнаха да пръскат вода. Алфонс ги наблюдаваше с напрежение. Изглежда, че вече беше забравил Хайни.
Гребер наблюдаваше това доволно и безобидно лице и изведнъж почувствува безнадеждността, до която стигаха правдата и съчувствието. Те се сблъскваха винаги с егоизма, безразличието и страха. Той разбираше също, че не прави изключение, че и той е заплетен в престъпленията по необясним, далечен и зловещ начин. Струваше му се, че той и Биндинг са някак свързани помежду си. И това беше така, колкото и да се съпротивляваше.
— Колкото се отнася до отговорността, въпросът не е толкова прост, Алфонс — каза той мрачно.
— Но, Ернст! Не разправяй смешни работи! Човек може да е отговорен само за това, което е извършил сам. И то само тогава, когато го е извършил без заповед.
— Когато разстрелваме пленници, ние твърдим точно обратното — че те са отговорни за това, което са извършили другите.
— Ти разстрелвал ли си пленници? — запита Биндинг и се обърна заинтригуван към него. Гребер не отговори.
— Пленниците са изключение, Ернст. Върши се по необходимост.
— Всичко е по необходимост — каза Гребер с горчивина. — Искам да кажа всичко, което ние вършим. Не това, разбира се, което вършат другите. Когато бомбардираме някой град, това е стратегическа необходимост, когато обаче го вършат другите — наричаме го долно престъпление.