— Така е! Най-сетне каза нещо вярно. Алфонс погледна дяволито Гребер отстрани и се захили.
— Това се нарича модерна политика! „Право е онова, което е от полза за немския народ“ — каза нашият министър на правосъдието. А той трябва да знае, че е така! Ние изпълняваме само дълга си. Затова не носим отговорност. — Той се наведе напред. — Виж там, ето и коса! За първи път се къпе! Виж как бягат врабчетата.
Внезапно Гребер видя пред себе си Хайни. Улицата беше пуста, слънцето грееше мързеливо между живите плетове от двете страни, а една жълта пеперуда хвърчеше ниско над пясъчната ивица, която покриваше тук-там паветата. На около сто метра пред него вървеше Хайни. Тъкмо завиваше зад един ъгъл. Гребер вървеше по пясъчната ивица. Наоколо беше съвсем тихо и стъпките му не се чуваха. „Ако трябва да се изпрати Хайни на оня свят, тъкмо това е моментът“ — помисли си той. Никой не се виждаше наблизо. Като че ли улицата бе заспала. Вървейки по пясъка, той можеше да се приближи безшумно, без Хайни да усети. Би могъл да го удари с нещо твърдо по главата и да го удуши или да му забие нож. Един изстрел би вдигнал твърде много шум и би привлякъл бързо много хора. Хайни не беше много едър. Нямаше да бъде мъчно да се удуши.
Гребер неусетно ускори хода си. „Дори самият Алфонс няма да ме заподозре — помисли си той. — Би предположил, че някой е отмъстил на Хайни.“ Имаше достатъчно причини за това. Сега се откриваше изключителна възможност за някого, който би искал да си отмъсти — възможност, която скоро няма да се представи отново. Възможност без отмъщение да се освободи светът от един убиец, който след час може би ще подложи на мъчения няколко обезумели беззащитни същества.
Гребер почувствува как по ръцете му изби пот. Стана му изведнъж много горещо. Стигна до ъгъла и видя, че е намалил с около тридесет метра разстоянието между себе си и Хайни. Наоколо все още беше пусто.
Ако притича бързо по пясъчната ивица, всичко може да бъде свършено след една минута. Може да забие ножа си в гърба на Хайни и да продължи да тича.
Почувствува как сърцето му бие до пръсване. Биеше толкова силно, че за момент той се изплаши да не би Хайни да го чуе. „Какво става с мен? — помисли си той. — Какво ме засяга всичко това? И защо се намесвам?“ Една мисъл, която беше преди малко съвсем случайна, започна да се превръща в глуха принуда и като че ли внезапно всичко зависеше от нея, като че ли осъществяването й можеше да стане оправдание за много неща, оправдание за собствения живот на Гребер — за всичко, което би искал да забрави, което е извършил и което е допуснал да бъде извършено. „Отмъщение“ — помисли си той смутен. Но пред него вървеше човек, когото едва познаваше, който не му бе направил нищо, на когото не трябваше да отмъщава. Но нима не е възможно бащата на Елизабет да е бил вече една от жертвите на Хайни, нима не е възможно да бъде унищожен от него днес или утре. А кому бяха направили зло пленниците или безбройните невинни същества и чия беше вината за техните страдания? Кой трябваше да изтърпи наказанието?
Гребер не изпускаше от очи гърба на Хайни. Устата му бе засъхнала. До една врата излая куче. Той се уплаши и погледна назад. „Пих прекалено много — помисли си той, — трябва да спра, всичко това няма нищо общо с мен, това е лудост.“ Но той продължи да върви все по-бързо и безшумно, тласкан от нещо, което му се струваше като настойчива и справедлива необходимост, като оправдание за многото смърт, която беше зад него.
Гребер се бе приближил на двадесет метра, без да знае какво ще прави. Тогава на другия край на улицата се появи жена, която тръгна между двете редици жив плет. Тя беше с оранжева блуза и носеше кошница в ръка. Той спря. Сякаш всичките му крайници се отпуснаха. След това продължи да върви по-бавно. Жената мина покрай Хайни, като поклащаше кошницата в ръка, и сега идеше към него. Тя се приближаваше със спокойни крачки. Беше едра, с големи гърди, с широко обгорено лице и с тъмна коса, сресана на път. За момент на бледия небесен фон той видя ясно само нейния образ. Всичко останало се заличи от погледа му. Единствено тя беше действителност, тя беше живот, носеше го на широките си рамене, носеше го в себе си, голям и добър, а зад нея оставаха пустини и убийства.
Тя мина покрай него, погледна го и каза приятелски:
— Добър ден.
Гребер кимна с глава. Не можеше да отговори нищо. Чу стъпките й зад себе си. И отново всичко пред него се превърна в пустиня, която трептеше и в трептенето забеляза тъмната фигура на Хайни, който зави на ъгъла. Улицата отново стана пуста.