— Това ми е известно.
— Добре. Тогава знаете също така, че бях уволнен дисциплинарно. Не приемам повече ученици у дома, а и нямам право на това.
— Аз не съм вече ученик. Войник съм и идвам от Русия. Трябва да ви предам поздрави от Фрезенбург. Той ме помоли да ви посетя.
Старият човек започна да гледа Гребер по-внимателно.
— Фрезенбург, казвате? Той жив ли е още?
— Преди десет дни беше още жив. Полман се поколеба за миг.
— Добре, влезте — каза той и след това отстъпи навътре.
Гребер го последва. Минаха по един коридор, който водеше към подобно на кухня помещение, а след това — по един втори, по-къс коридор. Изведнъж Полман забърза, отвори една врата и каза с много по-висок глас, отколкото преди:
— Влезте. Мислех, че сте от полицията.
Гребер го погледна изненадано. Тогава го разбра. Не се огледа наоколо. Полман бе произнесъл тези думи с висок глас, вероятно, за да извести някому, че няма опасност.
В стаята гореше малка газена лампа със зелен абажур. Прозорците бяха счупени и пред тях камарите развалини бяха толкова високи, че нищо не можеше да се види навън. Полман застана по средата на помещението.
— Сега ви познах — каза той. — Навън светлината беше твърде силна. Излизам много рядко и съм отвикнал. Тук нямам дневна светлина. Само от газената лампа. Не разполагам с много газ и поради това понякога трябва дълго да стоя на тъмно. Електрическата инсталация е повредена.
Гребер го погледна. Не би могъл да го познае. Толкова бе състарен. Тогава огледа наоколо и му се стори, че е дошъл в друг свят. Не само тишината и неочаквано осветеното от газова светлина помещение правеше всичко да изглежда като катакомба сред грейналото навън обедно слънце. Имаше и друга причина — редиците от подвързани в кафяво и златисто книги по лавиците, пултът за четене, картините по стените и най-сетне — самият стар човек с посивялата коса и набръчкано лице, което имаше восъчния цвят на дългогодишен затворник.
Полман разбра погледа на Гребер.
— Имах късмет — каза той, — Запазих почти всичките си книги.
Гребер се обърна към него.
— Отдавна не съм виждал книги. А и твърде малко съм чел през последните години.
— Не сте имали възможност. Книгите са твърде тежки, за да ги влачите в раницата си.
— Те бяха твърде тежки, за да ги носим и в главите си. Не отговаряха на това, което ставаше. А тези, които отговаряха на него, не искахме да четем.
Полман погледна меката зелена светлина на лампата.
— Защо дойдохте при мен, Гребер?
— Фрезенбург ми каза да дойда при вас.
— Познавате ли го добре?
— Той беше единственият човек на фронта, на когото имах пълно доверие. Каза ми да дойда и да говоря с вас. Вие сте щели да ми кажете само истината.
— Истината? За какво?
Гребер погледна стария човек. Той му беше класен наставник в една епоха, която му се струваше безкрайно отдалечена. Но въпреки това за момент почувствува, че е отново негов ученик, че още го разпитва за смисъла на живота — и като че ли в тази малка, затрупана с много книги стая и в разговор с уволнения учител бъдещият му живот ще вземе нова насока. Зад тези задръстени от развалини прозорци се бяха приютили остатъци от миналото — доброта, търпимост и знание.
— Бих искал да зная до каква степен съм съучастник в престъпленията през последните години? — каза той. — И бих искал да зная какво трябва да направя.
Полман го погледна втренчено. След това стана от мястото си и прекоси стаята. Взе една книга от библиотеката, отвори я и я върна обратно, без да погледне в нея. После се обърна към него.
— Знаете ли какво ме питате?
— Да.
— Днес обезглавяват за по-малко от това, което казахте.
— На фронта хората умират за нищо — каза Гребер. Полман се върна при него и седна на стола.
— Под престъпление войната ли разбирате?
— Разбирам всичко, което доведе до нея. Лъжите, потисничеството, неправдите, насилието. А и войната. Войната и начина, по който я водим — с лагерите за роби, концентрационните лагери и масовите убийства на цивилни лица.
Полман мълчеше.
— Доста съм видял — каза Гребер — и много съм чул. Зная също, че войната е загубена. Зная и това, че ние продължаваме да се бием, за да могат да останат на власт правителството, партията и хората, които предизвикаха войната, за да могат те да продължат разрушителното си дело.
Полман погледна отново Гребер въпросително.
— И всичко това ви е известно? — запита той.
— Известно ми е сега. Преди не го знаех.
— И трябва да се върнете на фронта?
— Да.
— Това е ужасно.
— Още по-ужасно е човек да се върне и да знае всичко това. Става съучастник. Смятате ли, че аз съм отговорен?