Полман замълча.
— Как разбирате това? — шепнешком запита той след малко.
— Вие знаете как го разбирам. Преподавахте ми религия. До каква степен ще стана съучастник, когато зная, че войната не само е загубена, а и че ние трябва да я загубим, за да изчезнат робството и убийствата, концентрационните лагери, есесовците и СД, масовите изтребления и безчовечността — след като зная всичко това и след две седмици се върна обратно, за да продължа да се бия за него?
Внезапно лицето на Полман посивя и угасна. Останаха да светят само очите му, които бяха необикновено ясносини. Те напомниха на Гребер за други очи, които бе виждал вече някъде, но не си спомняше къде.
— Трябва ли да се върнете обратно? — запита Полман най-сетне.
— Мога да не се върна. Тогава ще ме обесят или разстрелят.
Гребер чакаше.
— Мъчениците от християнската епоха не се подчиняваха на насилията — каза Полман двусмислено.
— Ние не сме мъченици. Но докъде се простира нашата отговорност? — запита Гребер. — Кога се превръща в убийство това, което иначе се нарича геройство? Когато вече не се вярва в причините му ли? Или в целите му? Къде е границата?
Полман го гледаше с измъчен поглед.
— Как мога да ви кажа това? Поемам преголяма отговорност. Не мога да реша този въпрос вместо вас.
— Всеки сам ли трябва да го разреши?
— Мисля, че да. Как иначе?
Гребер мълчеше. „Защо ли го разпитвам повече — си помисли той. — Изправил съм се тук като съдия, вместо като обвиняем. Защо измъчвам този стар човек и търся от него отговорност за това, което някога ме учеше и което научих после сам, без него? Нуждая ли се още от отговор. Току-що не си ли отговорих сам?“
Той погледна отново Полман. Представяше си го как ден след ден седи в тъмнина или при слабата светлина на лампата в това помещение, приличащо на катакомбите на стария Рим, изгонен от работата си, очакващ всеки момент да бъде арестуван и търсещ мъчителна утеха в книгите.
— Имате право — каза той. — Да искаш отговор от другиго, това значи все още да отбягваш от решението на въпроса. Аз и не очаквах действителен отговор от вас. Всъщност питах самия себе си. Но понякога човек може да получи отговор от самия себе си, когато зададе въпроса на другиго.
Полман поклати глава.
— Имате право да питате. Съучастие във вината! — каза той изведнъж. — Какво ли разбирате вие от това? Вие бяхте млади и ви отровиха с лъжи преди още да можете да отсъждате. Но ние, ние виждахме всичко това и го допуснахме да стане! Как да наречем това? Леност на сърцето? Безразличие? Духовна нищета, себелюбие? Отчаяние? Но как впоследствие всичко това можа да се превърне в такава чума? Смятате ли, че не мисля ежедневно по този въпрос?
Гребер изведнъж се сети на кого му напомняха очите на Полман. На очите на русина, по когото беше стрелял. Той стана.
— Трябва да вървя — каза той. — Благодаря ви, че ме оставихте да вляза и че говорихте с мен.
Взе фуражката си. Като че ли Полман се събуди от сън.
— Искате да си вървите ли, Гребер? Какво мислите да правите?
— Не зная. Имам още две седмици време за размисъл. Това е много, когато човек е навикнал да живее от минута за минута.
— Елате пак. Елате още веднъж преди да заминете. Обещавате ли ми?
— Обещавам.
— Не всички идват — каза Полман.
Между книгите близо до затрупания прозорец Гребер забеляза малка фотография на млад човек на негова възраст, облечен в униформа. Той си спомни, че Полман имаше син. Но в тези времена беше по-добре да не се пита за такива неща.
— Поздравете Фрезенбург, когато му пишете — каза Полман.
— Да, ще му пиша. Нали с него сте говорили така, както сега с мен.
— Да.
— Би било хубаво, ако и с мен бяхте говорили по-рано така.
— Мислите ли, че от това нещата за Фрезенбург са станали по-прости?
— Не — каза Гребер. — По-трудни.
Полман кимна.
— Аз не можах нищо да ви кажа, но не исках да ви дам един от многото отговори, които не са нищо друго освен извинения. Многобройни са. Всички са гладки и убеждаващи, но всички са само оправдание.
— Даже и тези на църквата ли?
Полман се подвоуми за момент.
— И тези на църквата — каза след това той. — Но църквата има късмет. В евангелието е написано „обичай ближния си“ и „не убивай“, а срещу тях е казано: „дай кесарю кесаревото и Богу божието“. Това дава известна свобода на действие.
Гребер се засмя. В Полман той откри отново сарказма, с който се отличаваха някога думите му. Полман забеляза това.
— Вие се усмихвате — каза той. — А защо сте толкова спокоен? Защо не крещите?
— Крещя — отвърна Гребер. — Само че вие не чувате.