Той излезе и се спря пред вратата. Силните слънчеви лъчи ослепиха очите му. Бялата вар блестеше. Бавно прекоси площада. Чувствуваше се като човек, който след дълго съдебно следствие най-сетне е получил присъда и комуто сега е все едно дали са го оправдали, или не. Всичко беше вече минало. Той го бе желал. Именно върху това искаше да размисли по време на отпуската си. Сега знаеше какво е отчаянието и той не бягаше повече от него.
Седна за малко на една оцеляла пейка, непосредствено на ръба на една бомбена яма. Чувствуваше се напълно отпуснат и пуст. Не можеше да каже дали е отчаян, или не. Не желаеше повече да мисли, а и нямаше какво повече да се мисли. Той облегна глава, затвори очи и почувствува топлите лъчи на слънцето върху лицето си. Не усещаше нищо друго. Стоеше съвсем тихо. Дишаше спокойно и се радваше на утешаващата, облекчаваща топлина, която не познава нито правда, нито неправда.
След малко отвори очи. Площадът се простираше пред него. Пред една срутена сграда той видя голяма липа. Тя бе незасегната. Дънерът и клоните й приличаха на голяма, широко отворена, обвита в зелено ръка, която се протяга нагоре към светлината и белите облаци. Зад облаците небето бе синьо. Всичко блестеше като след дъжд. В природата имаше дълбочина и сила, а той беше част от природата, част от битието — силно, открито, ясно, без въпроси, без тъга и отчаяние. Гребер почувствува, че се събужда от кошмарен сън, който го е потискал, но който той е превъзмогнал. Това бе събуждане, бе отговор без думи, отговор на всички въпроси, на всички мисли, отговор, който той е знаел в дните и нощите, когато смъртта е минавала на косъм от него и когато между конвулсиите и вцепенението животът буйно се бе възвръщал горещ, трептящ, спасителен и угасяващ огъня в мозъка със своите пориви.
Гребер стана. Мина край липата, край развалини и здрави къщи. Почувствува внезапно, че очаква нещо. Цялото му същество беше в очакване. Очакваше вечерта така, както войниците на фронта очакват примирие.
13
— Днес имаме чудесни виенски шницели — каза келнерът.
— Добре — отговори Гребер. — Дайте ни шницели. И всичко, което бихте ни препоръчали към тях. Предоставяме изцяло на вас.
— Същото вино ли?
— Същото или друго, по ваше желание. Решете сам.
Келнерът се отдалечи доволен. Гребер се облегна на стола и погледна Елизабет. Стори му се като че ли внезапно бе пренесен от един обстрелван сектор на фронта на някакъв остров, пощаден от войната. Изминатият ден беше далеч. От него оставаше само отблясъкът на мига, в който животът ненадейно му беше станал така близък, когато из разхвърляните павета и развалините дърветата протягаха зелените си ръце към светлината. „Две седмици — помисли си той. — Още две седмици живот. Би трябвало да го сграбча, както липата поглъща жадно светлината.“ Келнерът-марабу се върна.
— Какво ще кажете, ако ви сервирам бутилка „Иоханесбергер Каленберг“? — попита той. — Тъкмо днес пристигна… В сравнение с него шампанското е истинска лимонада.
— Добре. Дайте — каза Гребер.
— Разбрано, господине. Вие сте познавач. Това вино върви прекрасно с шницелите. Ще ви донеса и прясна зелена салата. Тя ще помогне да почувствувате букета му. Истинско натурално вино!
„Последната вечеря на осъдения на смърт — помисли си Гребер. — Две седмици вечери на осъдения на смърт.“ Той мислеше за това без горчивина. Досега не се бе замислял върху отпуската си. Изглеждаше му безкрайно дълга. Много неща се бяха случили и много нови му предстояха в близко бъдеще. Сега неочаквано, след като бе прочел комюникето за военните действия и бе посетил Полман, той си даваше сметка колко кратка бе тя.
Елизабет проследи с очи марабуто.
— Благословен да бъде приятелят ти Ройтер! — каза тя. — Направи ни познавачи!
— Не сме само познавачи, Елизабет. Ние сме нещо повече. Ние сме авантюристи. Авантюристи на мира. Войната обърка всичко. Това, което някога беше символ на преситена сигурност, на задрямала еснафщина, се е превърнало днес във връх на смелостта.
Елизабет се засмя.
— Промяната се дължи на нас.
— Дължи се на времето. Има едно нещо обаче, от което не можем да се оплачем: не ни липсват скука и еднообразие.
Гребер погледна Елизабет. Тя седеше срещу него като изваяна в тясната си рокля. Косите й бяха прибрани в копринена кърпа. Приличаше на момче.
— Еднообразие — повтори тя. — Нали днес щеше да дойдеш цивилен?
— Не можах. Нямаше къде да се преоблека.
Гребер възнамеряваше да направи това у Алфонс, но не беше успял да се върне при него след следобедния им разговор.
— Можеше да се преоблечеш у нас — каза Елизабет.