— У вас ли? А госпожа Лизер?
— По дяволите госпожа Лизер! Вече претръпнах.
— По дяволите още хиляди неща — каза Гребер. — И аз също вече претръпнах.
Келнерът донесе бутилка вино и я отпуши, без обаче да напълни чашите. С наведена напред глава той се ослушваше.
— Пак започва! Искрено съжалявам, господине.
Не беше необходимо да дава обяснение. В следния миг воят на сирените заглуши всички разговори в заведението. Чашата на Елизабет иззвънтя.
— Къде е най-близкото скривалище? — обърна се Гребер към марабуто.
— В избата на хотела.
— Не е ли запазено само за гостите на хотела?
— И вие сте гост, господине. Скривалището е отлично. По-добро от много други в града. Нали у нас живеят висши офицери.
— Добре. А какво ще стане с виенските шницели?
— Не са сложени още на огъня. Ще ви ги запазя. Не мога да ви сервирам долу. Вие разбирате защо, нали?
— Естествено.
Гребер взе бутилката от ръцете на марабуто и напълни две чаши. Подаде едната на Елизабет.
— Пий! Изпий я цялата! Тя поклати глава.
— Не е ли по-добре да слезем?
— Имаме още достатъчно време. Това беше само предварителна тревога. Може би нищо няма да има, както миналия път. Изпразни си чашата, Елизабет! Ще ти помогне да преодолееш първоначалната уплаха.
— Мисля, че господинът има право — каза марабуто. — Жалко е да се пие по този начин едно толкова благородно вино, но обстоятелствата са изключителни, нали?
Беше много побледнял и с мъка се усмихваше.
— Господине — каза той на Гребер, — преди отправяхме очи към небето, за да се молим, сега — за да го проклинаме. Ето докъде стигнахме!
Гребер не изпускаше от очи Елизабет.
— Пий! Имаме още време. Можем да изпразним бутилката.
Тя вдигна чашата си и бавно я изпи. В жеста й имаше решителност и отчаяние. След това остави чашата и се усмихна.
— По дяволите тази паника! — каза тя. — Трябва да свикна. Виж как треперя.
— Ти не трепериш, животът трепти в тебе. Това няма нищо общо с безстрашието. Човек е безстрашен тогава, когато може да се защищава. Всичко останало е чисто самохвалство. Животът е по-разумен от нас самите, Елизабет.
— Добре, дай ми тогава още да пия.
— Жена ми — каза марабуто. — Детето ни е болно. Туберкулоза. Единадесетгодишно е. Избата на къщата ни не струва. Трудно й е да сваля малкия. Толкова е слаба! Петдесет и три кила! „Зюдщрасе“ N29. Невъзможно е да отида да й помогна. Трябва да остана тук.
Гребер взе една чаша от съседната маса, напълни я и я подаде на келнера.
— Вземете! Изпийте и вие една чаша. Има едно старо войнишко правило: като не можеш нищо да направиш, запази самообладание.
— Лесно е да се каже!
— Правилно. Да не сме от дърво. Хайде, вземете все пак тази чаша.
— Забранено ни е в работно време.
— Обстоятелствата са изключителни, нали вие самият го казахте!
— Добре, дайте. — Келнерът се огледа наоколо и взе чашата. — Мога ли да си позволя да пия за вашето повишение?
— За какво?
— За повишението ви в чин подофицер.
— Благодаря. Наблюдателен сте. Келнерът остави чашата на масата.
— Не мога да изпразня на един дъх чашата, господине. Едно такова благородно вино! Дори и при тези изключителни обстоятелства.
— Това ви прави чест. Вземете чашата със себе си.
— Благодаря ви, господине.
Гребер напълни отново чашата си и тази на Елизабет.
— Не го правя, за да покажа хладнокръвието си — обясни той. — Чисто и просто, защото е по-добре, когато има въздушни бомбардировки, да изпиваш това, което имаш. Не знаеш дали после ще го намериш отново.
Елизабет погледна униформата му.
— Не смяташ ли, че може да те пипнат в това скривалище пълно с офицери?
— Не, Елизабет.
— Защо пък не?
— Защото ми е безразлично.
— Нима не могат да те пипнат, когато ти е безразлично?
— Много по-трудно. Страхът привлича вниманието. А сега ела! Най-тежкият момент мина.
Част от избата беше бетонирана, подсилена със стоманени подпори и превърната в скривалище. Навсякъде имаше столове, пейки, кресла, маси и канапета. Няколко изтъркани килима покриваха пода, а стените бяха варосани. Имаше също и радиоапарат, а на една маса — бутилки и чаши.
Напълно луксозно скривалище.
Те си намериха място до тънката дъсчена преграда, която отделяше скривалището от истинската изба. Много други клиенти ги последваха. Между тях се намираше една много красива жена в бяла вечерна рокля. Тя имаше голямо деколте и лявата й ръка блестеше от гривни. След нея вървеше руса пламенна жена с Поглед на риба. Следваха група цивилни, няколко по-възрастни жени и няколко офицери. Появиха се двама келнери и започнаха да отпушват бутилки.