— Ванда! — извика нещастният глас. — Ванда!
— Отдръпнете се! — заповяда капитанът. — Оставете това за по-късно.
Той се наведе над жената и след миг отново се изправи.
— Ето, свърши се, сега ще заспите. Имам още една ампула у себе си за всеки случай. Внимателно, внимателно вдигайте носилката! Трябва да се почака вън, докато се намери болнична кола.
— Добре, господин капитан — каза послушно оберкелнерът.
Носилката се придвижи към изхода. Черната глава без коса се люшкаше ту надясно, ту наляво. Върху тялото беше метната една покривка за маса.
— Умря ли? — попита Елизабет.
— Не — каза Гребер, — ще се отърве. Косата й ще порасне отново.
— А лицето й?
— Тя виждаше още. Очите не са засегнати. Всичко ще зарасне. Виждал съм много подобни случаи. Този не е особено тежък.
— Какво точно се случи?
— Роклята й се запали. Много се беше доближила до една клечка кибрит. Само това. Скривалището е добро. Устоя на пряко попадение.
Гребер махна пейката, която беше поставил над Елизабет. Като ставаше, той стъпи върху парчета от бутилка и забеляза, че преградата между двете изби е разбита. Голяма част от рафтовете бяха полусъборени и по пода имаше пръснати здрави и изпочупени бутилки. Виното течеше по земята като черно олио.
— Един момент — каза той на Елизабет, — сега ще се върна.
Взе шинела си и изчезна в избата. Върна се веднага.
— Така, сега можем да си вървим.
Навън носилката с ранената продължаваше да чака. Двама келнери се мъчеха да спрат някаква кола, като свиреха с пръсти.
— Какво ще кажем на Еберхард! — продължаваше да се оплаква с развълнуван глас нейният кавалер. — Боже мой, какво проклето нещастие! Как ще му обясним…
„Еберхард е сигурно съпругът“ — помисли си Гребер и заговори с един от келнерите.
— Къде е келнерът, който се занимава с вината?
— Кой? Ото или Карл?
— Един нисък, старичък, прилича на щъркел.
— Трябва да е Ото. — Келнерът погледна Гребер. — Ото е мъртъв. Избата за вина е разрушена. Полилеят го удари като падна. Ото умря, господине.
Гребер замълча за момент.
— Дължа му пари — каза той след това — за една бутилка вино.
Келнерът изтри челото си с кърпа.
— Можете да платите на мен — каза той. — Какво вино беше?
— Една бутилка „Йоханисбергер Каленберг.“
— От първата реколта ли?
— Не, от втората.
Келнерът измъкна листа от джоба си, запали електрическото си фенерче и посочи цената на Гребер.
— Четири марки, моля. Четири и четиридесет с процента.
Гребер му подаде парите. Келнерът ги прибра. Гребер беше уверен, че ще ги запази за себе си.
— Ела — каза той на Елизабет.
Те потърсиха пътя из развалините. Южната част на града гореше. Небето беше сивочервено, а вятърът гонеше пред себе си облаци дим.
— Сега трябва да разберем дали къщата ти още съществува, Елизабет.
Тя поклати глава.
— За това винаги има време. Да останем още малко навън.
Те стигнаха до площада с бетонираното скривалище, в което се бяха приютили първата вечер. Входът му бълваше гъст дим, като врата на ада. Седнаха на една пейка в градинката.
— Гладна ли си? — попита Гребер. — Нищо не сме яли тази вечер.
— Няма значение. Не бих могла нищо да преглътна. Той разгърна шинела си и измъкна от него две бутилки.
— Не зная какво допипах, но ми изглежда коняк. Елизабет го погледна.
— Къде ги намери?
— В избата. Вратата беше отворена. Имаше десетки счупени бутилки. Да считаме, че и тези двете влизат в броя на счупените.
— И ти ги прибра, ей така!
— Естествено. Войник, който пренебрегва отворена изба, е тежко болен. Научих се да мисля и да действувам практично. Десетте божи заповеди не важат за войниците.
— Положително не — каза Елизабет и го погледна. — Всъщност и други заповеди не важат за вас. Толкова малко знаем за вас…
— Ти знаеш вече повече отколкото трябва.
— Толкова малко знаем действително за вас — повтори тя. — Тук вие не сте същите. Трябва човек да ви опознае там. Кой знае какво би научил?
Гребер измъкна две нови бутилки от шинела си.
— Ето една, която може да се отпуши без тирбушон. Шампанско! — Той отви позлатената тел. — Надявам се, че ще пиеш без угризение на съвестта.
— Сега, да.
— Няма да гуляем с него, за да не ни се случи нещастие. Пием чисто и просто, защото сме жадни. А също така и защото сме все още живи.
Елизабет се усмихна.
— Няма нужда да ми обясняваш. Научих го вече, но искам да ми кажеш друго нещо. Защо плати една бутилка, когато отмъкна четири други?
— Има голяма разлика. Ако не бях платил първата бутилка, щеше да бъде мошеничество.
Гребер завъртя бавно тапата и я измъкна без шум.