— Да имаш две е по-добре, отколкото да имаш едно — каза той. Алфонс се засмя.
— Имаш право — отвърна той. — Ето те пак старият. Какъв смисъл има човек да си създава грижи, нали? Трябва да използуваме това, което ни пада от небето, а завистниците нека си дрънкат. Такъв е моят принцип.
Той слезе от стълбичката и влезе в друга маза, където се намираха бутилките.
— Тук имаме приличен избор от течна плячка — обясни той. — Нашите неприятели, слава Богу, разбират от пиене. Какво искаш? Водка? „Арманяк“? Имам също и полска сливова.
Гребер се поколеба дали да вземе бутилките. Запасите от „Германия“ далеч още не бяха изчерпани. Но Биндинг имаше право. Плячката е общо достояние и трябва да се използува това, което небето праща.
— Имам и шампанско — каза Алфонс. — Аз не го обичам много. Но казват, че било необходимо при любовта. Дръж тази бутилка и се покажи на висотата на положението тази вечер. — Той избухна в смях. — Отгатни какво предпочитам? Кюмел, моля ти се, да, драги мой. Добрият стар кюмел, колкото и странно да ти звучи! Вземи една бутилка и си спомняй за Алфонс като пиеш.
Той взе бутилките под мишница и се качи в кухнята.
— Направете два пакета, госпожа Клайнерт. Един с яденето, другият — с пиенето. Сложете хартия между бутилките, за да не се счупят. Прибавете също и четвърт кило кафе. Стига ли това, Ернст?
— Надявам се, че ще мога да го нося.
Биндинг сияеше.
— Алфонс не забравя старите си другари, особено на рождения си ден. Най-вече, когато се касае за стар съученик.
Той гледаше Гребер с блестящи очи и зачервени бузи. Приличаше на малко момченце, което е открило гнездо с яйца. Гребер беше трогнат от вниманието му. И все пак той си спомни, че точно така сияеше лицето на Алфонс, когато слушаше историите на Хайни.
Биндинг намигна.
— Кафето е за утре сутринта. Надявам се, че ще си полежиш и няма да се прибереш рано в казармата. А сега, ела! Ще те запозная с двама приятели, Шмит и Хофман, от Гестапо. Това са връзки, които могат да бъдат полезни. Само за няколко минути. Ще изпразниш една чаша в моя чест, за моето здраве и за благоденствието на малката ми къщичка с всичките хубави неща, които тя съдържа. — Погледът му се овлажни. — Както виждаш, ние, германците, сме непоправими романтици!
— Невъзможно е да оставим всичко това в кухнята — каза Елизабет просто смаяна. — Трябва да го скрием някъде. Ако госпожа Лизер го види, веднага ще ме наклевети за черна борса.
— Дявол да го вземе, не ми мина през ума! Не може ли да купим мълчанието й, като й дадем това, което най-малко обичаме?
— Нима има нещо вътре, което да не обичаме?
Гребер се засмя.
— Може би изкуствения мед и маргарина. А и от тях ще имаме нужда след няколко дни.
— Всъщност тя е неподкупна — каза Елизабет. — За нея е чест да живее само с купоните си. Гребер се замисли.
— От сега до утре вечер ще изконсумираме една голяма част — каза той след това. — Но не всичко, разбира се. Къде да скрием остатъка?
— В моята стая. Зад книгите и дрехите.
— А ако тършува?
— Всяка сутрин заключвам стаята си на излизане.
— Ами ако тя има друг ключ? Елизабет вдигна очи.
— Виж, за това не съм помисляла — каза тя. — Възможно е.
Гребер отпуши една бутилка.
— Имаме време до утре вечер. Нека най-напред да изядем каквото можем. Ще разопаковаме всичко и ще го наредим на масата като на рожден ден. Всичко заедно, като на витрина.
— И консервените кутии ли?
— И кутиите. Няма да отворим всичките. Първо ще изядем това, което бързо се разваля. Ще прибавим и бутилките. Цялото наше богатство, придобито трудно и почтено чрез кражби и корупция.
— Искаш ли да сложим и бутилките от „Германия“?
— Разбира се. Те са справедливата награда за страха, който изживяхме.
Те бутнаха масата в средата на стаята. После разтвориха двата пакета, отпушиха сливовата, коняка и кюмела. Бутилката шампанско запазиха за десерта.
— Какво пиршество! — извика Елизабет. — Какво ще празнуваме тази вечер? Гребер й подаде една чаша.
— Едновременно ще празнуваме всичко. Нямаме време да измисляме отделни наздравици. Ще чествуваме всичко наведнъж, и по-просто казано — щастието, че сме заедно и че имаме два дни пред себе си.
Той заобиколи масата и прегърна Елизабет. Чувствуваше я до себе си, като някакво друго свое аз, което му се отдаваше по-богато, по-топло, по-лъчезарно от него самия, и по-леко, без граници, без минало, съдържащо целия живот в себе си, без сянка от угризение на съвестта. Тя се притисна към него. Претрупаната маса придаваше празничен вид на стаята.