— Не е ли прекалено за една единствена наздравица? — попита тя. Той поклати глава.
— Просто си послужих с прекалено надути фрази. Всъщност касае се за едно и също нещо: радостта, че продължаваме да живеем.
Елизабет изпи чашата си.
— Понякога си мисля, че бихме съумели да се справим с живота, стига само да ни се даде възможност.
— Мисля, че не започваме зле — каза Гребер.
Прозорците бяха отворени. Предишната вечер съседната къща бе засегната от бомба и стъклата на стаята на Елизабет бяха изпочупени. Тя ги беше заменила с парчета черна хартия, но муселинените пердета, които вятърът издуваше, придаваха благороден вид на стаята.
Нямаше осветление. Така че можеха да оставят прозорците отворени. От време на време се чуваха стъпки на минувачи. Някъде свиреше радио. Хлопнаха се врати. Някой се изкашля. Чу се шум от затваряне на капаците на прозорец.
— Градът заспива — каза Елизабет. — А аз съм малко пияна.
Бяха легнали на леглото един до друг. Остатъците от вечерята и бутилките, с изключение на водката, коняка и шампанското, стояха на масата. Не бяха я разтребили, очакваха пак да огладнеят. Водката се беше свършила. Бутилката коняк стоеше на пода до леглото. Чуваше се шумът от отворената чешма на мивката, в която се изстудяваше шампанското.
Гребер остави чашата си на малката масичка до леглото. Той лежеше в тъмнината и му се струваше, че се намира в някое малко градче отпреди войната. От площада долиташе непрестанният ромон на един фонтан, рой пчели бръмчаха в липата, прозорци се затваряха един след друг, някой свиреше на цигулка преди да си легне.
— Луната скоро ще изгрее — каза Елизабет.
„Луната скоро ще изгрее — помисли си Гребер. — Луната, нежността и простото щастие на живите същества.“ Той ги притежаваше вече. Чувствуваше ги в задрямалото туптене на кръвта, в пресищането на плътта, в бавното дишане, което като уморен вятър минаваше през него. Спомни си за разговора с Полман, Колко далеч беше всичко това! „Странно! — помисли си той. — Как е възможно човек да вижда нещата с такава отчайваща яснота и същевременно да притежава способността да изживява така силно щастието! Но може би всъщност това не е никак странно, може би е невъзможно да бъде другояче. Когато човек си поставя всички въпроси едновременно, той е неспособен да върши каквото и да било. Едва когато не очакваш нищо от живота, той разтваря душата си и действува без страх.“
Лъч светлина проникна през прозореца. Изчезна, върна се, затрептя отново и после не се помръдна вече.
— Това луната ли е? — попита Гребер.
— Не, не е тя. Лунната светлина не е толкова бяла.
Чуха се гласове. Елизабет стана, нахлузи пантофите си, приближи се безшумно до прозореца и се надвеси. Не потърси пеньоар или рокля. Беше гола, но красива и поради това — спокойна, без излишен свян.
— Група работници за разчистване на развалините — каза тя. — Носят със себе си електрически прожектор, лопати и кирки. Ще работят в къщата отсреща. Мислиш ли, че може да има още хора, затрупани в избата?
— Работиха ли през деня?
— Не зная. Не бях в къщи.
— Може би искат само да поправят водопроводните тръби.
— Да, може би.
Елизабет се върна при него.
— Често пъти след нападение съм пожелавала като се върна да намеря къщата изгоряла. Къщата, мебелите, дрехите и спомените. Всичко. Разбираш ли ме?
— Да.
— Не говоря за спомените от баща ми, а за всичко останало — за страха, отчаянието, омразата. Мисля си, че ако къщата бъде разрушена, всичко това ще бъде разрушено заедно с нея и ще мога да започна нов живот.
Гребер я погледна. Слабата светлина отвън падаше върху раменете й. Чуваха се глухите удари на кирките и стърженето на лопатите.
— Подай ми бутилката от мивката! — каза той.
— Тая от „Германия“ ли?
— Да. Ще я изпием преди да е хвръкнала във въздуха. Сложи другата — от Биндинг — на нейното място. Кой знае кога ще бъде следващата бомбардировка? Тези бутилки съдържат въглероден двуокис и експлодират само от въздушния натиск. Имаш ли чаши?
— Да. Чаши за вода.
— Тъкмо за шампанско. В Париж така го пиехме.
— Бил ли си в Париж?
— Да, в началото на войната.
Елизабет донесе чашите и коленичи до него. Той отпуши бутилката предпазливо. Виното искреше под венец от пяна.
— Колко време беше в Париж?
— Няколко седмици.
— Там мразеха ли ви много?
— Не зная. Може би. Не забелязах. Всъщност не желаехме нищо да забелязваме. Вярвахме още на почти всичко, на което ни учеха. И искахме да свършим бързо с войната, за да можем да седим на слънце по терасите пред сладкарниците и да пием непознати вина. Бяхме много млади.