— Ще разтребя масата и ще прибера нещата — каза Елизабет. — Не мога повече да ги гледам.
— Къде ще ги сложиш?
— В кухнята. Имаме достатъчно време до утре вечер, за да скрием това, което остава.
— До утре вечер надали ще остане много нещо. Не те ли е страх, че госпожа Лизер може да се върне по-рано?
— Нека се върне. Толкова по-зле за нея. Гребер погледна Елизабет изненадан.
— Да — каза тя. — И аз самата се чудя как с всеки нов ден се променям.
— Не с всеки ден. С всеки час.
— А ти?
— И аз също.
— Хубаво ли е това?
— Да. А и да не е, няма значение.
— Нищо вече няма значение, нали?
— Напротив.
Елизабет изгаси лампата.
— Можем да отворим отново гробницата — каза тя. Гребер отвори прозореца. Вятърът веднага се вмъкна вътре и изду пердетата.
— Ето я луната — съобщи Елизабет.
Червеният диск наистина надничаше изпод един полуразрушен покрив. В момента приличаше на глава на чудовище, което разкъсва лакомо къщата. Гребер взе две чаши за вода и ги напълни до половината с коняк. Подаде едната на Елизабет.
— А сега, да пием! — каза той. — Виното не подхожда на тъмнината.
Луната се издигна по-високо и доби златист цвят. Те лежаха един до друг и мълчаха. Елизабет обърна глава.
— Питам се понякога дали сме щастливи или нещастни — каза тя. Гребер се замисли.
— И двете неща заедно. Това изглежда неизбежно. Напълно щастливи сега са само кравите. И то кой знае? Камъните, да, може би.
Елизабет го погледна.
— Това също няма значение, нали? — каза тя.
— Не, никакво. Нима съществува нещо, което да има значение?
— Да. — Гребер наблюдаваше студената позлатена светлина, която постепенно нахлуваше в стаята. — Това, че все още живеем — каза той, — че още не сме мъртви.
14
В неделя сутринта Гребер отиде отново на „Хакенщрасе“. Той забеляза, че нещо се беше променило във външния вид на разрушената къща. Ваната беше изчезнала, както и остатъкът от стълбището. Тясна пътека беше прокопана покрай стената. Тя водеше до вътрешния двор и оттам — до останалата част на къщата. Изглеждаше като че ли група по разчистването беше започнала работа.
Гребер тръгна по пътечката, прекоси двора и влезе в едно полузатрупано помещение, в което позна бившата пералня на къщата. Оттам започваше тъмен, тесен коридор. Той драсна клечка кибрит и направи няколко крачки.
— Какво правите тук? — извика внезапно някой зад него. — Излезте веднага!
Той се обърна. Не видя никого в тъмнината и се върна назад. Вън го чакаше един мъж. Под мишницата си той стискаше патерици, а над цивилния му костюм беше метнат войнишки шинел.
— Какво вършите тук? — каза той грубо.
— Аз живея тук. А вие?
— Тук живея само аз и никой друг, ясно ли е? За какво сте дошли да си пъхате носа? Да грабите ли?
— Не се нервирайте — каза спокойно Гребер и погледна патериците и шинела. — Родителите ми живееха тук. И аз също — преди да ме мобилизират. Стига ли ви толкова?
— Лесно е да се каже!
Гребер хвана инвалида за патериците, отдръпна го леко встрани и излезе. Вън видя, че към него идват жена и дете. След тях вървеше друг мъж с кирка на рамо. Жената идеше от нещо като хангар, който беше построен зад къщата, мъжът — от другата страна. Те го заобиколиха.
— Какво има, Ото? — обърна се мъжът с кирката към инвалида.
— Хванах този господин като обикаля насам. Разправя, че родителите му живеели в тази къща. Мъжът с кирката се засмя недружелюбно.
— И какво още?
— Нищо повече — каза Гребер.
— Нещо друго не можеш ли да измислиш? — той вдигна кирката. — Да те няма! Ще броя до три. След това удрям. Едно…
Не успя да преброи до две. Юмрукът на Гребер се стовари върху лицето му. Той падна възнак. Гребер взе кирката от ръцете му и каза:
— Предпочитам така. А сега извикайте полицията, ако желаете. Басирам се обаче, че не ви се нрави, а?
Мъжът, който държеше кирката, се надигна бавно, От носа му течеше кръв.
— Не те съветвам да започваш отново — каза Гребер. — Прусаците ме тренираха на ръкопашен бой. А сега ми кажете вие какво търсите тук?
Жената се приближи.
— Ние живеем в тази къща. Да не би това да е престъпление?