— Съвсем не. Аз пък дойдох, защото родителите ми живееха в нея. А това престъпление ли е?
— Наистина ли е така? — запита инвалидът.
— А какво друго? Не виждам какво още е останало за крадене.
— Достатъчно за някого, който няма нищо.
— Не и за мен. Аз съм в отпуск и след няколко дни се връщам на фронта. Не видяхте ли бележката вън пред вратата? От някого, който търси родителите си? Това съм аз!
— Ти ли си? — запита инвалидът.
— Да, аз съм.
— Тогава, друга работа. Нали разбираш, другарю, защо сме така недоверчиви. Пострадахме от бомбардировките и се приютихме тук. Трябваше да се подслоним някъде, нали?
— Сами ли разчистихте всичко?
— Отчасти. Помогнаха ни.
— Кой?
— Приятели, които имат инструменти.
— Намерихте ли трупове?
— Не.
— С положителност?
— Да, с положителност. Ние не. Може да са ги вдигнали по-рано, но ние нищо не намерихме.
— Това е всичко, което исках да узная — каза Гребер.
— Нима беше необходимо заради това да разбивате носа на някого? — поднови жената.
— Ваш мъж ли е?
— Какво ви влиза в работата. Не ми е мъж, брат ми е. Сега му тече кръв.
— Само от носа.
— И от зъбите. Гребер вдигна кирката.
— А това? Какво смяташе да прави с нея?
— Нямаше да ви удари.
— Уважаема госпожо — каза Гребер, — научиха ме, че е по-добре първо аз да нападам.
Той хвърли кирката далеч в развалините. Всички я последваха с поглед. Детето понечи да се затича след нея. Жената го задържа. Гребер се огледа. Сега видя ваната. Оставена беше до хангара. Стълбата изглежда беше насечена за дърва за горене. Празни консервени кутии, закачалки, пробити тенджери, парцали и изпочупени мебели бяха разхвърляни по купищата мазилка. Семейството се беше настанило, разчистило бе хангара и открито смяташе за своя собственост всичко, което беше намерено между развалините на къщата като манна небесна. Нищо не можеше да се възрази на това. Животът продължаваше да си тече. Смъртта бе преодоляна. Детето изглеждаше здраво. Развалините бяха отново обитаеми. Наистина, нищо не можеше да се възрази.
— Работили сте дяволски бързо — каза Гребер.
— Налагаше се да бързаме — каза инвалидът. — Когато човек няма покрив над главата…
Гребер се канеше да си тръгне.
— Не сте ли виждали една котка? — попита той отново. — Една такава малка, черно и бяло.
— Нашата Роза — каза детето.
— Не — отговори грубо жената. — Не сме виждали никаква котка.
Гребер се отдалечи. Вероятно имаше и други семейства в този хангар. Иначе работата не би спорила така. Освен ако са имали в помощ някоя бригада работници по разчистването. Сега често изпращаха групи затворници от концентрационния лагер да работят в града.
Той ускори крачката си. Внезапно се почувствува обеднял, без сам да знае защо.
Намери се в една съвсем непокътната улица. Дори големите витрини на магазините не бяха счупени. Вървеше по улицата разсеяно, когато изведнъж се спря стъписан. Някой пристъпваше към него. Забеляза, че това е собственият му образ, отразен в страничното огледало на един магазин за конфекция. Колко странно! Сякаш виждаше не самия себе си, а някакъв свой двойник, някакъв спомен, който можеше да изчезне, ако направи само още една крачка напред.
Той се спря и се загледа в бледия си двойник от мътното и зацапано огледало. Орбитите му приличаха на две тъмни петна, сякаш бе без очи. Изведнъж го обзе някакъв хладен чужд страх. Не беше физическа паника или вълнение, не беше потискащият настоятелен повик на съществото му към бягство, защита и изчакване нащрек. Това беше спокоен, проникващ, студен и почти безличен страх, страх неосезаем, който не можеше да бъде обуздан от никакво усилие, и откриваше в него една празнота, тя го изсмукваше, парализираше кръвта и живота в тялото му. Образът не помръдваше; и все пак Гребер очакваше да го види да изчезва — очертанията му да станат неясни, невидимата сила, която бушуваше в него да го изтръгне от ограничения и призрачен образ, наречен за кратко време Ернст Гребер и да го предаде на безкрайността. А това не би било само смърт, но нещо още по-лошо — заличаване, разпадане, край на неговото аз, безумна вихрушка на атомите, изчезване в небитието.
Той постоя известно време. „Какво ще остане? — помисли си той ужасен. — Какво ще остане след неговото изчезване? Нищо. Нищо, освен слаб спомен в съзнанието на няколко души, на родителите му, ако са още живи, на двама-трима приятели, на Елизабет — може би — и то за колко време?“ Погледна отново в огледалото. Струваше му се, че вече е станал по-лек, като парче хартия, тънка, прозрачна, и че най-лекият полъх на вятъра можеше да го отвее, да го изсмуче като с помпа и да остави от него само празна черупка. Какво ще остане? И къде би могъл да се залови здраво, къде да хвърли котва, къде да намери почивка, къде да остави нещо след себе си, което да го задържи, за да не бъде отнесен напълно.