— Глупости ли ти наговорих преди малко? — запита той.
— Не, не, Ернст.
— Все пак сигурно съм постъпил несръчно, щом като плачеш.
Притискаше я силно към себе си. През рамото й се виждаше улицата. Косматият мъж по тиранти беше изчезнал. Няколко деца играеха на война в окопа, който водеше до мазето на разрушената къща.
— Нека да не сме тъжни! — каза той.
Певицата започна отново упражненията си. Тя се впусна в една мелодия от Григ. „Обичам те, обичам те“ — извиваше тя със своя прекалено писклив глас. — „Обичам те, въпреки времето, което лети и повратността на живота!“
— Не, нека не сме тъжни! — каза Елизабет.
Следобед заваля. Стъмни се много рано и небето започна да се покрива все по-плътно с черни облаци.
Те се бяха излегнали на леглото, без светлина — прозорецът беше отворен и дъждът, който падаше полегато и безцветно, образуваше една движеща се водна завеса от горе до долу.
Гребер се вслуша в монотонния ромон. Помисли си, че в Русия сигурно вече е започнал периодът, през който всичко потъва малко по малко в безкрайната кал! След няколко дни той ще отиде да се зарови в нея.
— Не трябва ли вече да си вървя? — попита той. — Госпожа Лизер сигурно скоро ще се върне.
— Нека се върне! — промълви Елизабет сънливо, — Нима е вече толкова късно?
— Не зная, но дъждът може би ще я принуди да се прибере по-рано.
— Или по-късно. Може дори да се върне утре сутринта — каза Елизабет и скри лицето си в рамото му.
— А може дори да я прегази някоя кола. Но това би било прекалено щастие.
— Никак не си милосърден — измърмори Елизабет. Гребер беше вперил поглед в сивия правоъгълник на прозореца.
— Ако бяхме женени, въобще нямаше да има нужда да си ходя — каза той. Елизабет не трепна.
— Защо искаш да се ожениш за мене? — попита тя. — Ти едва ме познаваш.
— Познавам те вече от доста дълго време.
— Колко дълго? От няколко дни.
— Не от няколко дни. Познавам те повече от една година. Мисля, че това е доста дълго време.
— Защо от една година? Не трябва да смяташ детинството ни. То беше много отдавна.
— Него не го смятам. Но имам три седмици отпуска приблизително за две години, прекарани на фронта. Тук съм вече близо две седмици. Това отговаря на петнадесет месеца на фронта. Познавам те значи толкова добре, колкото за една година — равностойността на почти две седмици отпуска.
Елизабет отвори очи.
— Не бях мислила върху това.
— И аз. Сега ми хрумна за пръв път.
— Кога?
— Преди малко, докато ти спеше. Човек мисли по-лесно, когато е тъмно и когато вали.
— Тъмнината и дъждът винаги ли са необходими?
— Не. Но тогава човек мисли различно.
— А сега за какво мислиш?
— Мисля, че е чудесно да може човек да си служи с ръцете и мишците си и за нещо друго, а не само за да стреля и да хвърля гранати.
Тя го погледна.
— Защо не ми каза това днес следобед?
— През деня човек има по практични мисли.
— Мисли за издръжка и за новобрачен заем.
Гребер повдигна глава.
— Но това е същото нещо, Елизабет — каза той, — само думите са различни.
Тя промърмори нещо неразбрано.
— Думите често са от голямо значение — каза тя след това. — Поне в работи от този род.
— Загубил съм навика, но ще се науча. Ще видиш. Необходимо ми е само малко време.
— Време? — тя въздъхна. — Разполагаме с толкова малко!
— Да. Вчера имахме още много. А утре ще ни се струва, че днес сме имали още много.
Гребер замълча. Главата на Елизабет почиваше на ръката му. Косите й образуваха тъмно петно на бялата възглавница и сянката на дъжда трептеше по лицето й.
— Искаш да се ожениш за мене? — прошепна тя. — Знаеш ли поне дали ме обичаш?
— Как искаш да го знам? Нима за това не е необходимо дълго време да бъдем заедно?
— Може би. Но тогава защо искаш да се ожениш за мене?
— Защото не мога да си представя повече живота без тебе.
Елизабет млъкна за момент.
— Не смяташ ли, че това, което ти се случи с мен, можеше прекрасно да се случи и с някоя друга? — попита тя най-после.
Гребер продължаваше да наблюдава сивия подвижен килим, който дъждът тъчеше по прозореца.
— Може би това можеше да ми се случи и с някоя друга — каза той. — Кой знае? Само че сега, след като се случи с нас двамата, не мога повече да си представя, че можеше да ми се случи и с някоя друга.
Главата на Елизабет се размърда на ръката му.
— Научил си нещо. Не говориш както днес следобед. Защото е вечер. Мислиш ли, че целия си живот ще трябва да чакаш вечерта?
— Не. Ще свикна да говоря и през деня. И ще избягвам намеците за месечните семейни добавки.
— Всъщност няма да ги презираме, нали?