— Трябва да вървя. Няма да забравя пурите.
Той продължи по-нататък. „Добро начало на подкупване“ — помисли си той със задоволство. Но скоро безпокойството го обзе отново. Може би беше тръгнал по погрешен път. Внезапно това, което беше направил, му се стори детинско. Може би нищо не трябваше да предприема. Спря се и погледна костюма си. Проклета цивилна ливрея! Тя беше виновна за всичко. Поискал бе да се измъкне от принудата на военната дисциплина, за да се почувствува свободен, а сега изведнъж бе попаднал в един свят на страх и несигурност.
Чудеше се какво да прави. Едва вечерта щеше да види Елизабет. Прокълна бързината, с която я беше накарал да направи постъпки за документите. „Хубава закрила! — помисли си той. — Вчера твърдях, че бракът й с мен представлява закрила за нея, днес той е вече опасен.“
— Какъв е този маскарад? — изрева яростен глас до него. Гребер вдигна очи. Някакъв дребен майор стоеше пред него.
— Подигравате се с армията?
Гребер го погледна за момент, без да разбира. После схвана — беше изкозирувал, без да мисли, че е цивилен. Старикът беше сметнал това за обида.
— Грешка — извини се Гребер, — Не го направих нарочно.
— Какво? Имате смелостта да си позволявате отгоре на това такива глупави шеги? Защо не сте във войнишка униформа?
Гребер се вгледа по-внимателно в старика. Спомни си, че вече го бе срещал — вечерта пред дома на Елизабет.
— Кръшкач като вас би трябвало да се скрие вдън земята, вместо да върши дивотии! — крещеше майорът.
— Не се възбуждайте толкова — закачливо отвърна Гребер. — По-добре ще направите да се приберете в сандъка с нафталин, откъдето сте излязъл.
Очите на старика искряха от гняв. Той почервеня като рак.
— Ще накарам да ви арестуват — започна да заеква той.
— Много добре знаете, че не можете нищо да ми направите. А сега, оставете ме на мира. Имам други грижи.
— Аз ще ви… аз ще ви…
Майорът внезапно прекъсна думите си. С издути бузи той се приближи до Гребер и направи гримаса на отвращение.
— А-а! Сега разбирам! — провикна се той. — Затова значи не сте в униформа! Педераст! Мръсник! И отгоре на това напарфюмиран! Назад, мъжка уличницо!
Той се изплю, изтри с ръка побелелите си мустаци и се отдалечи с бърза стъпка, като отправи към Гребер поглед, пълен с презрение. „Резултат от ароматичната сол — помисли си Гребер и помириса ръката си, която силно благоухаеше. — Уличница! Не е далеч от истината! Докъде страхът може да доведе един човек! Госпожа Лизер, блоковият отговорник, и на какво ли още бих бил готов.“
Намери се срещу зданието на Гестапо. Часовоят, млад есесовец, се разхождаше пред входа напред-назад, като се прозяваше. Няколко офицери есесовци излязоха със смях отвътре. След това се приближи смутено възрастен човек. Той се спря, извади някакъв документ от джоба си и повдигна страхливо очи към прозорците на сградата. После хвърли поглед към небето и се обърна към часовоя. Есесовецът прегледа поканата с безразличие и пусна стареца да влезе.
Гребер погледна на свой ред прозорците на сградата. Отново го обзе страх — по-притискащ, по-задушаващ от преди. Той познаваше най-различни видове страх — остър и неясен, спиращ дъха и парализиращ мускулите, а също така и върховния огромен страх на живото същество пред смъртта; но страхът, който изпитваше в този момент, беше съвършено различен. Той пълзеше като неясна заплаха, като лепкава прегръдка на някаква невидима, разлагаща се течност. Това беше страх от безсилието и отчаянието, страх, който убива, който се заражда от опасността, надвиснала над други хора — невинни заложници или беззащитни жертви; страх от произвола, от насилието и от систематичната безчовечност. Великият страх на нашето време.
Гребер се извърна и почувствува, че му се повдига. „Хиршланд — помисли си той изведнъж, — Хиршланд познаваше този вид страх! Хиршланд, който се беше записал доброволец, за да се опита да защити семейството си и който вземаше участие във всички опасни акции с надеждата, че ако бъде награден, ще спаси баща си от концентрационния ад. Хиршланд, комуто беше обещал да посети родителите му.“
Той се спря. Къде беше сложил адреса? Внезапно му се стори немислимо да забавя повече това посещение, макар и само с няколко часа. Като че ли съдбата на Елизабет беше свързана с него и всичко зависеше само от него. Разбира се, това беше наивно от негова страна, но вярата в необикновените случки е част от фронтовия живот. Пребърка всичките си джобове. Най-после намери във военната си книжка листчето на Хиршланд.
Къщата беше тясна и се състоеше от три етажа. Той се качи на третия и позвъни. Трябваше да натисне копчето още два пъти, за да се открехне плахо вратата. Появи се бледото лице на някаква жена.