— Бих искал да говоря с госпожа Хиршланд.
— Да, аз съм.
Жената го гледаше упорито с големите си тъмни очи.
— Аз съм от ротата на вашия син — каза Гребер. Тя продължаваше да го гледа. Това беше бдителното очакване на някакво изплашено животно, готово за бягство или за бой.
— Синът ви ме натовари да ви поздравя от негово име — каза Гребер, — В отпуска съм, затова съм цивилен.
Вратата се отвори напълно.
— Да, влезте, моля, господин…
— Гребер, Ернст Гребер.
Жената го въведе във всекидневната. Вървеше леко и безшумно. Една кушетка заемаше дъното на стаята.
Тя беше изцяло покрита с одеяло, горните краища на което бяха метнати на облегалото. Гребер понечи да седне на нея, но госпожа Хиршланд го спря и му подаде стол.
— Ще ви е по-удобно на този стол — каза тя. — Ние разполагаме само с тази стая. Спим на кушетката.
Гребер седна. Стаята беше чиста и скромно мебелирана. Няколко картини бяха окачени над кушетката и на отсрещната стена.
— Преди петнадесет дни бяхме заедно с вашия син — започна Гребер.
Госпожа Хиршланд стоеше права. Погледът й продължаваше да издава настръхнала втренченост. Ръцете й не преставаха да треперят.
— Вие бихте желали може би… аз бих могла да ви… Искате ли да пиете нещо? Гребер почувствува силна жажда.
— Много ви благодаря — каза той. — Чаша студена вода, ако обичате.
— Да, разбира се. — Тя се огледа. — Ще отида в кухнята. Моля, почакайте за момент, веднага ще се върна.
Тя тръгна. Стигна до вратата и се обърна отново. „Но какво става с нея?“ — помисли си Гребер. Свикнал беше да среща недоверие у хората, но държането на тази жена надминаваше всичко, което бе виждал досега.
Стана и започна да разглежда картините по стените. Бяха репродукции. Едната представляваше цъфнал кестен, другата — профил на млада флорентинка. Над кушетката беше окачен един офорт. Приближи се, за да го разгледа по-отблизо. Почувствува, че кракът му опира до нещо меко, поставено под кушетката и замаскирано с одеялото. Наведе се, за да види дали не е съборил нещо и повдигна края на одеялото. Откри две дълги картонени кутии, които изпълваха пространството между долната част на кушетката и пода. Едната от тях беше изместена от крака му. Като я постави на място, той забеляза между двете кутии една женска ръка. Някой лежеше под мебела с прибрани ръце. Гребер пусна одеялото и се върна на мястото си.
Госпожа Хиршланд се върна от кухнята с една табла, на която имаше чашка червено вино и две филии хляб.
Гребер отпи една глътка. Виното беше пивко и гъсто.
— Синът ви е много добре — обясни той. — Когато тръгнах, ротата беше в почивка. Синът ви е много обичан от другарите си.
— Добре ли беше? — повтори механично госпожа Хиршланд.
— Доколкото е възможно човек да е добре на фронта. Всъщност видях, че и тук е толкова опасно, колкото и там.
Той почака един момент. Но госпожа Хиршланд не му зададе нито един от обичайните въпроси за храната, условията на живот и опасностите на фронта. „Сигурно се страхува заради човека, който е скрит тук“ — помисли си Гребер.
— Само това исках да ви кажа — приключи той като стана. — Ние с вашия син сме приятели. Искате ли да му занеса нещо, писмо или колет? Връщам се след около една седмица.
— Не — прошепна госпожа Хиршланд едва чуто, като го изпращаше.
Гребер я погледна смаян. За момент помисли, че тя не вярва на думите му и затова извади военната си книжка.
— Ето документите ми, само временно съм цивилен. Тя вдигна ръка, сякаш за да отблъсне книжката, но без да се докосне до нея.
— Той е мъртъв — прошепна тя на един дъх. Тя кимна с глава.
— Но това е невъзможно, той беше последният другар, с когото говорих преди заминаването си!…
— Мъртъв — повтори тя. — Съобщението пристигна преди четири дни.
Тя поклати отрицателно с глава, като видя, че Гребер се кани да й зададе други въпроси.
— Не, моля ви, извинете, благодаря ви, че дойдохте, но не мога. Писма от него продължават да пристигат. Едно ново се получи днес. Не, благодаря…
Вратата се затвори. Гребер слезе по стълбите. Опита се да събере спомените, които беше запазил за Хиршланд. Не знаеше почти нищо за него. Дори и малкото му име. Спомни си за цигарите, които той му бе дал на заминаване. Разкая се, че не се беше заинтересувал повече за него. Едно разкаяние повече! Краткият живот на Хиршланд бе нещастен. Майка му сега беше сама и криеше последното си дете, родено може би от втори брак и чийто процент еврейска кръв го предопределяше за концентрационен лагер. Поспря се в полумрака на стълбището и се почувствува внезапно безпомощен и объркан. „След като едно дете трябва да се крие така — помисли си той, — какви ли опасности висят над Елизабет?“