Гребер пристигна във фабриката доста време преди излизането на работничките. Тъй като не видя Елизабет между първите, които напуснаха работа, у него веднага се загнезди мисълта, че тя е вече арестувана. Най-после я забеляза. Тя се изненада много като го видя цивилен.
— Колко млад изглеждаш? — му каза тя засмяна.
— Съвсем не се чувствувам млад. Струва ми се, че съм на сто години.
— Защо, какво се случи? Да не са ти прекъснали отпуската?
— Не, не, всичко е в ред.
— Чувствуваш се стар, защото си цивилен ли?
— Не зная, но ми се струва, че този проклет костюм привлече върху мен всички неприятности на света. Направи ли нещо за документите?
— Уредих всичко — отговори тя сияеща, — използувах обедната почивка. Всички молби са подадени.
— Всички ли? — каза Гребер смазан. — Значи е късно.
Елизабет го погледна с учудване.
— Късно за какво?
— За нищо. Изведнъж ме обзе страх. Правим може би грешка. Това би могло да ти навреди.
— На мене ли? Защо?
Гребер се поколеба.
— Чух, че Гестапо често събирало сведения при подобни случаи. Може би щеше да бъде по-добре да си мълчим.
Елизабет се спря.
— Какво друго ти казаха?
— Нищо. Уплаших се, това е всичко.
— Мислиш, че може да ме арестуват, защото искам да се омъжа?
— Не, разбира се.
— Какво тогава? Смяташ, че ще открият, че баща ми е в концентрационен лагер?
— И това не — прекъсна я Гребер. — Знаят, че е там. Смятам, че щеше да бъде по-благоразумно да не привличаме вниманието им върху тебе. От Гестапо може да се очаква всичко. Достатъчно е на някой от тях да мине през главата някоя идиотска идея. Много добре знаеш как протичат нещата след това. Няма и следа от справедливост.
Елизабет замълча за миг.
— Тогава какво да правим? — попита тя после.
— Целият ден все за това мислих, но смятам, че вече нищо не може да се направи. Ако изтеглим молбите, може би само ще влезем още повече в очи.
Елизабет кимна одобрително и го погледна особено.
— Може би все пак трябва да опитаме.
— Вече е късно, Елизабет. Не ни остава нищо друго, освен да рискуваме и да чакаме.
Те продължиха да вървят. Фабриката се издигаше до един малък площад и можеше лесно да се разпознае. Гребер започна да я наблюдава внимателно.
— Още ли не сте били бомбардирани?
— Още не.
— А всъщност сградата е много открита и лесно се разпознава.
— Имаме голямо скривалище.
— Солидно ли е?
— Мисля, че е достатъчно солидно.
Гребер вдигна очи. Елизабет вървеше до него, без да го гледа.
— Разбери ме за Бога правилно, Елизабет — каза той. — Аз няма от какво да се боя за себе си, страх ме е само за тебе.
— Няма нужда да се безпокоиш за мене.
— А ти не се ли страхуваш?
— Вече преминах всички съществуващи и възможни видове страх. У мен няма място за нов.
— У мен пък има — каза Гребер. — Когато обичаш някого, откриваш нови видове страх, за които не си и помислял преди това.
Елизабет се обърна към него цялата усмихната. Той я погледна и се усмихна на свой ред.
— Не съм забравил това, което ти казах завчера — каза той. — Трябва ли човек винаги да се страхува, за да е сигурен, че обича някого?
— Не зная. Но в началото сигурно помага малко.
— Този проклет костюм! Утре отново ще навлека униформата. А мислех, че цивилните имат завидна съдба.
Елизабет се засмя.
— Само от дрехите ли идва всичко?
— Не — каза Гребер облекчено. — Причината е главно в това, че отново започнах да живея. Живея отново и искам да живея. От това именно идва страхът. Ужасен страх изпитвах през целия ден. Сега, когато те гледам, съм малко по-добре. А всъщност нищо ново не се е случило. Чудно! От колко малко се подхранва страхът!
— Любовта също — каза Елизабет. — Слава Богу!
Гребер я погледна. Тя вървеше до него безгрижно и леко. „Колко се е преобразила! — помисли си той. — Преди се страхуваше. Сега е обратното.“
Те прекосиха „Хитлерплац“. Огромна червенина заливаше небето над черквата.
— Какво гори още? — попита Елизабет.
— Нищо. Залезът на слънцето.
— Залезът на слънцето! Вече и не помисляме за него!
— Не.
Те продължиха по-нататък. Аленият здрач стана по-плътен. Той обагряше ръцете и лицата им. Гребер гледаше хората, които срещаха. Преди малко изглеждаха различни. Всеки един от тях беше човешко същество, притежаваше своя собствена съдба. „Колко е лесно да осъждаш и да бъдеш силен, когато нямаш нищо! — помисли си той. — Но когато притежаваш нещо, светът се променя. Всичко става едновременно и по-лесно, и по-мъчно. Понякога дори животът изглежда непоносим. Храбростта продължава да съществува, но изглежда различно и добива съвсем друг смисъл, изпълнява една по-сериозна, по-човешка роля.“ Той въздъхна дълбоко. Струваше му се, че се е прибрал в скривалището след опасна мисия на неприятелска територия… Опасността продължаваше да съществува, но имаше моментен отдих.