И по-късно, в Африка. Голямото настъпление в пустинните нощи, изпълнени със звезди и шума на танковете. Бе ли тогава размишлявал? Не — дори и по време на отстъплението. Касаеше се за Африка, една чужда страна, отделена със Средиземното море, след това идваше Франция и чак след това Германия. Какво имаше толкова да му мисли. Дори и да загубят Африка. Та не можеше винаги да се побеждава.
Но дойде редът на Русия. На Русия и едновременно с нея — на поражението и на бягството. Сега нямаше море помежду: отстъплението водеше право в Германия. Сега не бяха разбити само няколко корпуса, както в Африка, а цялата немска войска отстъпваше. Тогава именно той започна да си дава сметка. Той и много други. Но сега това беше твърде лесно. Докато следваха победи след победи, всичко беше в ред, а каквото не беше в ред, бе оправдавано с „великата“ цел. Каква беше тази цел? Нямаше ли тя винаги две страни? И не беше ли постоянно едната от тях мрачна и нечовечна? Защо по-рано не бе разбрал това? Но действително ли не бе разбрал? Не беше ли го обземало твърде често съмнение и отвращение, и не беше ли той постоянно прогонвал тези чувства?
Гребер чу кашлянето на Зауер и заобиколи няколко разрушени колиби, за да го посрещне. Зауер показа с ръка към север. Грамаден, разгарящ се огън пламтеше над хоризонта. Чуваха се експлозии и се виждаха огнени езици.
— Русите ли са? — запита Гребер. Зауер поклати глава.
— Не, това са нашите пионерни части. Хвърлят във въздуха инсталации и укрепления.
— Значи продължаваме да отстъпваме? Те замлъкнаха и се ослушаха.
— Отдавна не съм виждал здрава къща — каза след малко Зауер.
Гребер показа с ръка жилището на Рае.
— Ето, тази там е сравнително запазена.
— Това ли наричаш запазена? Надупчена от картечница, с полуизгорял покрив и срутен обор. Зауер въздъхна дълбоко.
— Има цяла вечност откак не съм виждал непокътната улица.
— И аз.
— Ти скоро ще видиш. У дома.
— Да, слава Богу.
Зауер погледна отново към огнените пламъци.
— Като гледа човек всичко онова, което сме разрушили в Русия, обзема го понякога страх. Представяш ли си как ще постъпят те с нас, когато стигнат нашите граници. Мислил ли си за това?
— Не.
— Аз съм мислил. Имам стопанство в Източна Прусия. Спомням си още как в 1914 година трябваше да бягаме, когато русите дойдоха. Тогава бях на десет години.
— Далеч е още границата.
— Зависи. Тази работа става много бързо. Спомняш ли си колко бързо ние напредвахме в началото?
— Не. Тогава аз бях в Африка.
Зауер погледна отново на север. В същия момент се издигна огнена стена и последваха серия тежки експлозии.
— Виждаш ли какво вършим? Представи си, че русите направят същото у нас. Какво ще остане?
— Не повече отколкото тук.
— Именно това искам да кажа и аз! Разбираш ме, нали? Когато на човек му влезе такова нещо в главата, не може да се освободи от него.
— Те не са още на границата. Нали слуша онзи ден политическия доклад, на който трябваше да присъствуваме. Според него ние съкращаваме само линиите си, за да може да се създаде по-благоприятна изходна позиция за нашите нови, тайни оръжия.
— Остави тези глупости! Кой ли ги вярва още? А защо тогава трябваше да отстъпваме? Слушай, ще ти кажа нещо. Дойдат ли на нашата граница, трябва да сключим мир. Нищо друго не ни остава.
— Защо?
— Ама че въпрос? За да не направят същото с нас, каквото правим ние с тях. Не ти ли е ясно?
— Добре. Ами какво ще стане, ако те не искат да сключат мир?
— Кой?
— Русите.
Зауер се взря в Гребер.
— Те ще трябва да направят това! Ние им предлагаме и те трябва да приемат. Мирът е мир! С това войната свършва и ние сме спасени.
— Те ще се съгласят, само ако ние безусловно капитулираме. Тогава ще заемат цяла Германия и край на твоето стопанство. За това май и не мислиш? За момент Зауер се обърка.
— Разбира се, че мисля — отвърна той след малко. — Но въпреки това не е все едно. Ако сключим мир, те няма да могат повече да разрушават.
Той намигна с око и каза с тон на стар селски хитрец:
— Така при нас всичко ще остане непокътнато. Разрушения ще има само при другите. А така или иначе, все някога ще трябва да си вървят.
Гребер не отговори нищо. „Защо пък съм се разприказвал? — помисли си той. — Нали нямаше да разговарям? От говорене полза няма. Какви ли не работи се бяха изприказвали през тези години? Хората загубиха всякаква вяра. Да говориш е безполезно и опасно. А що се отнася до това, което безшумно и бавно се приближаваше, то беше твърде голямо, неясно и мрачно, за да се говори за него. Говореха за службата, за яденето и за студа. Но не за другото. Не за него и не за убитите.“