— Не ми се вярва, а и освен това съществуват чудесни протези.
— Не мисля така. Нямам предвид работата — каза Мюциг.
— Истината е, че трябва да спечелим войната — изкрещя изведнъж Арнолд, който беше подслушал разговора. — Нека други сега си дадат костите. Ние вече достатъчно направихме.
Той хвърли недоброжелателен поглед на Гребер.
— Ако всички кръшкачи отидат на фронта, няма да сме принудени да отстъпваме през цялото време.
Гребер не отговори. Невъзможно е да се спори с ампутирани. Който загуби ръката си или крака си, има винаги право. Човек може да спори с някой ранен в дробовете или в стомаха и чийто живот е под по-голяма заплаха. Но колкото и да е чудно, не е прието да се спори с ампутиран.
Арнолд продължи да играе.
— Как мислиш ти, Ернст? — запита Мюциг след малко. — Имах една приятелка в Мюнстер. Продължаваме да си пишем. Тя смята, че съм ранен в бедрото. Не съм посмял още да й кажа истината.
— Чакай спокойно и се радвай, че не трябва отново да заминеш.
— Тъкмо това и правя, Ернст. Но това не може да трае вечно.
— А! До гуша ми дойдохте всички! — обърна се към Мюциг един от ранените, седнал около играчите. — Натряскайте се и бъдете мъже!
Щокман избухна в смях.
— Какво те прихваща? — попита го Арнолд.
— Представих си какво би станало, ако тази нощ върху нас падне бомба от голям калибър. Ей така на, точно в средата на стаята. Всички ни ще превърне на каша. На вятъра ще отидат тогава всичките ни грижи!
Гребер стана. Той забеляза, че раненият, който гледаше играчите, беше без крака. „От мина или от студа“ — помисли си той машинално.
— Къде останаха нашите самолети? — изръмжа Арнолд. — Всички ли ви трябват на фронта? Тук почти вече не се мяркат.
— И на фронта вече не се мяркат.
— Какво?
Гребер забеляза, че направи грешка.
— Всички на фронта очакваме новите оръжия — прибави той. — Разправят, че щели да извършат чудеса.
Арнолд го гледаше с ярост.
— Какви ги дрънкаш, да те вземат дяволите! Като те слуша човек, ще помисли, че войната е загубена! Никога, чуваш ли ме, никога! Да не мислиш, че ми се иска да се разкарвам с количка и да продавам кибрит като инвалидите от първата война? Ние имаме права! Фюрерът ни даде обещания!
Той хвърли възбудено картите си на масата.
— Хайде, включи радиото! — каза мъжът без крака на Мюциг. — Малко музика!
Мюциг завъртя копчето. С тенекиения си звук високоговорителят изпусна куп думи. Мюциг завъртя копчето по-нататък.
— Остави го! — заповяда Арнолд ядосано.
— Защо? Нали виждаш, че е пак някаква реч.
— Казвам ти да го оставиш! Това е политическа реч. Ако всички ги слушаха редовно, работите щяха да вървят по-добре за нас.
Мюциг върна стрелката обратно. Цяла серия от зиг-хайл екна в помещението. Арнолд слушаше със стиснати зъби. Щокман направи знак на Гребер и повдигна рамене. Гребер се приближи до него.
— Всичко хубаво, Щокман — прошепна му той, — трябва да бягам.
— Имаш нещо по-интересно предвид, а?
— Не. Но трябва да си вървя.
Той си тръгна. Погледите на другите се впиваха в него, като че ли беше гол. Помъчи се да върви по-бавно през залата. Струваше му се, че така предизвикателството към ампутираните ще бъде по-малко. Но той забеляза как те следят движенията му. Мюциг го придружи до вратата, като подскачаше.
— Ела пак — му каза той в повяхналата светлина на коридора. — Днес нямаше късмет. Обикновено всички сме в добро настроение.
Гребер се намери на улицата. Здрачът вече падаше. Внезапно го обхвана страх за Елизабет. През целия ден се беше мъчил да се отърве от него. Но сега в несигурната светлина на залязващия ден изглеждаше като че ли той пълзи към него от всички страни.
Отиде у Полман. Старецът му отвори веднага. Изглежда очакваше другиго.
— Вие ли сте, Гребер? — каза той.
— Да. Няма да ви задържам много. Исках само да ви попитам нещо.
Полман отвори широко вратата.
— Влезте вътре — каза той. — По-добре е да не стоим навън. Не е необходимо хората да знаят… Те влязоха в стаята, осветена от петролна лампа.
Гребер усети миризма на цигарен дим, Полман не държеше никаква цигара в ръка.
— Какво искате да ме запитате, Гребер? Гребер се огледа.
— Само тази стая ли имате?
— Защо?
— Възможно е да се наложи да укрия някого за няколко дни. Може ли тук? Полман мълчеше.
— Не се касае за някого, когото търсят — обясни Гребер. — Зададох ви въпроса ей така, за всеки случай. Възможно е да не стане нужда. Страхувам се за някого. Може би само си въобразявам.
— Защо се обръщате към мене?
— Не познавам никого другиго.