Самият Гребер не можеше да си обясни причините, които го бяха накарали да дойде. Просто беше почувствувал нуждата да осигури скривалище в случай на опасност.
— За кого се касае?
— Една девойка, за която искам да се оженя. Баща й е в лагер. Страх ме е и нея да не пратят. Тя нищо не е сторила. Може би греша, като се безпокоя.
— Човек никога не греши, ако се безпокои — каза Полман. — Предпазливостта е за предпочитане пред разкаянието. Можете да разполагате с тази стая, когато пожелаете.
Гребер почувствува прилив на признателност към стария учител.
— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря. Полман се усмихна. Той не изглеждаше вече толкова немощен, колкото преди.
— Благодаря — повтори Гребер. — Надявам се, че няма да имам нужда.
Те бяха застанали пред лавиците, отрупани с книги.
— Вземете си, която искате — каза тихо Полман. — Понякога книгата помага в тежките нощи. Гребер поклати отрицателно глава.
— На мен не — отвърна той. — Бих желал обаче да узная нещо: как е възможно тези два свята да се примирят един с друг. От една страна тези книги, тези стихове, тези философии, а от друга — нечовешките действия на ударните отреди на нацистите, концентрационните лагери, масовите убийства на невинни хора?
— Тези два свята не са примирени. Те съществуват едновременно и независимо един от друг. Това е всичко. Ако авторите на тези книги бяха живи, всички щяха да бъдат в концентрационен лагер.
— Сигурно.
Полман погледна Гребер.
— Вие искате да се ожените?
— Да.
Старецът измъкна една книга от лавиците.
— Не мога да ви дам нищо друго. Вземете тази книга. Няма нищо за четене, това са картини, само картини. Случвало ми се е, когато не мога да чета, да гледам картини по цели нощи. Картини и стихове — дотогава, докато има газ в лампата. После, в тъмнината, не остава нищо друго освен молитвата.
— Да — каза Гребер неуверено.
— Много мислих за вас, Гребер. Мислих също и за това, което ми казахте, когато ме посетихте. Няма да ви дам никакъв отговор. — Полман замълча и след това прибави тихо. — Освен един. Трябва да се вярва. Да се вярва. Какво друго ни остава?
— Да се вярва в какво?
— В Бога. И в доброто у човека.
— Нима никога не сте се съмнявали в него? — запита Гребер.
— Разбира се, че да — отговори старецът. — Често. Иначе как мога да вярвам.
Гребер се запъти към фабриката. Духаше вятър и разбити облачета се гонеха ниско над покривите. В полумрака взвод войници маршируваха на площада. Носеха багаж и се отправяха за гарата, за фронта… „Би трябвало да се намирам между тях“ — помисли си Гребер. Той вдигна очи към черния силует на липата, изправена срещу разрушената къща. Внезапно почувствува в раменете и мускулите си силния туптеж на живота, както първия път, когато беше видял дървото. „Колко странно — помисли си той. — Изпитвам съжаление към Полман. И той с нищо не може да ми помогне. Но всеки път, когато отида да го видя, чувствувам живота, по-дълбоко и по-близо отпреди…“
17
— Вашите документи ли? За момент.
Чиновникът си сложи очилата и погледна Елизабет, После се повдигна бавно и мина зад дървената преграда, която отделяше неговото гише от голямата зала.
Гребер го проследи с очи и се огледа. Пътят към изхода не беше свободен.
— Иди при вратата! — каза той тихо. — Чакай ме там. Ако ме видиш да си свалям кепето, тичай веднага у Полман. Не се тревожи за нищо. Ще изтичаш бързо. А аз ще дойда по-късно.
Елизабет се поколеба.
— Хайде побързай! — повтори той нетърпеливо. — Кой знае дали този дърт козел не отиде да извика някого. Не трябва да рискуваме. Чакай навън!
— Може би ще поиска да ме попита още нещо.
— Кой знае. Ще му кажа, че ти е прилошало и че си излязла за малко на въздух. Хайде побързай, Елизабет!
Прав пред гишето, той я проследи с поглед. Тя се обърна и му се усмихна. След това изчезна в тълпата.
— Къде е госпожица Крузе?
Гребер трепна. Чиновникът се беше върнал.
— Ей сега ще дойде. Всичко в ред ли е? Чиновникът кимна с глава.
— Кога искате да се ожените?
— Колкото е възможно по-скоро. Нямам много време. Отпуската ми е почти към края си.
— Можете да се ожените веднага. Документите са готови. За войниците всичко е опростено и става много бързо.
Гребер видя документите в ръцете на чиновника. Той се усмихваше. Изведнъж Гребер почувствува, че му прилошава. Обля го пот.
— Значи всичко е готово? — повтори той и свали кепето от главата си, за да изтрие челото си.
— Всичко е готово — потвърди чиновникът. — Къде е госпожица Крузе?
Гребер остави кепето си на гишето. Потърси Елизабет с поглед. Залата беше пълна с хора и не можа да я види никъде. Тогава забеляза кепето пред себе си. Забравил беше уговорения сигнал.