— Добре, сложете брилянтин — каза той. — Само че малко.
Плати и се върна при шивача.
— Връщате се много рано — избоботи кенгурото, като го видя да влиза.
Гребер не възрази. Седна и се загледа в шивача, който гладеше панталона му. Прекалената горещина започна да го приспива. Войната му се стори изведнъж далечна. Мухите бръмчаха, ютията съскаше върху влажния плат и малката стаичка беше изпълнена с необичайна и отдавна забравена сигурност.
— Това е всичко, което можах да направя. Шивачът подаде на Гребер панталона. Той го разгледа. Петното беше почти изчезнало.
— Много добре — каза Гребер. Панталонът миришеше на бензин, но той не каза нищо. Преоблече се набързо.
— Кой ви подстрига? — попита го шивачът. — Една жена, чийто мъж е мобилизиран.
— Изглежда като че ли сам сте се подстригали. Не мърдайте.
Кенгурото клъцна няколко непослушни кичура коса с огромните си ножици.
— Ето, така е малко по-добре.
— Колко ви дължа? Шивачът му смигна.
— Хиляда марки или абсолютно нищо. Значи абсолютно нищо, нали? Сватбен подарък.
— Много ви благодаря. Знаете ли къде има цветарница?
— Има една на „Шприенщрасе“. Магазинът беше отворен. Две жени стояха в него и се пазаряха с продавачката за един траурен венец.
— Шишарките по него са истински — обясняваше продавачката. — Така струва винаги малко по-скъпо.
Едната от двете жени я гледаше възмутено. Дебелите й меки бузи трепереха.
— Но това е кражба! — каза тя. — Кражба! Ела, Мина. Ще намерим на друго място по-евтин венец.
— Можете и да не го вземете — каза продавачката обидено. — Лесно ще продам стоката си.
— При тези цени?
— О, да, точно при тези цени! Нямам достатъчно стока и до вечерта всичко се продава, уважаеми госпожи!
— Вие сте спекулантка, която използува войната!
Двете дами напуснаха с достойнство магазина. Продавачката пое дълбоко дъх, като че ли искаше да извика нещо след тях, но забеляза Гребер и се обърна към него. Изведнъж по лицето й се появиха две червени петна.
— А вие какво ще обичате? Венец или траурни букети? Както виждате, магазинът не е голям, но имам много хубави букети от борови клончета.
— Не е за погребение — каза Гребер.
— Тогава за какво? — измърмори продавачката объркана.
— Искам да купя цветя.
— Цветя ли? Имаме лилии…
— Не искам лилии. Нещо за сватба.
— Но лилиите са тъкмо за сватба, господине! Те са символ на невинност и девственост.
— Права сте. Но нямате ли рози?
— Рози! По това време? Откъде? Във всички парници сега отглеждат зеленчуци! Изобщо много е мъчно да получим каквато и да е стока.
Гребер разгледа изложените цветя. Най-после откри букет нарциси зад един венец във формата на пречупен кръст.
— Дайте ми това. Продавачката взе букета и го изтърси от водата.
— За съжаление принудена съм да ви го увия във вестник. Нямаме вече никаква друга хартия.
— Няма значение.
Гребер плати нарцисите и излезе. Веднага се почувствува неловко с цветята в ръка. Минувачите сякаш го гледаха неодобрително. Той държеше букета с цветята надолу. След това се помъчи да го скрие под мишницата си. Вниманието му бе привлечено от единия ъгъл на вестника, с който беше обвит букетът. До жълтите цветя се виждаше снимката на мъж с разпенени уста. Това беше фотографията на председателя на един народен съд. Гребер прочете текста. Четирима души били екзекутирани, защото вече не вярвали в германската победа. Главите им били отсечени с брадва. Гилотината беше много отдавна изоставена. Смятаха я за прекалено хуманна. Гребер смачка вестника и го захвърли надалеч.
Чиновникът имаше право — Службата за гражданското състояние се намираше в гимнастическия салон на основното училище. Един служител беше седнал пред няколко въжета за катерене, долните краища на които бяха прикрепени към стената. Между тях висеше един портрет на Хитлер в униформа, а под него пречупен кръст с германски орел.
Трябваше да почакат. Един възрастен войник беше пред тях. Той беше придружен от една жена, която носеше на гърдите си златна брошка във формата на кораб с платна. Войникът изглеждаше развълнуван, жената — спокойна. Тя се усмихваше на Елизабет така, като че ли бяха съзаклятнички.
— Свидетелите? — каза чиновникът. — Къде са свидетелите ви?
Войникът избърбори нещо смутено. Той не беше довел никакви свидетели.
— Аз мислех, че при военните бракове няма нужда от свидетели — най-после успя да произнесе той.
— Само това липсваше! При нас си има ред! — възкликна служителят.
Войникът се обърна към Гребер.
— Искаш ли да ни услужиш, другарю? Ти и госпожицата? — попита той. — Само ще се подпишете.