— Дадено. След това и вие ще се подпишете за нас. И аз мислех, че няма нужда от свидетели.
— Като че ли имахме време да мислим и за това!
— Всеки трябва да мисли за своите граждански задължения! — издекламира отсечено чиновникът. По всичко изглеждаше, че смята небрежността за лична обида. — Нима бихте отишли на фронта ей така, без оръжие?
Старият войник го гледаше слисан.
— Но това е съвсем друго нещо. Свидетелят да не е оръжие?
— Никога не съм твърдял такова нещо. Направих просто едно сравнение, Е добре, къде са ви свидетелите?
— Ето, другарят и госпожицата. Чиновникът погледна Гребер с досада. Такова просто разрешение на въпроса не му се харесваше.
— Имате ли лични карти? — запита той Гребер, като очакваше отрицателен отговор.
— Ето. Ние също идваме, за да сключим брак.
Чиновникът взе документите, като си мърмореше нещо. Той вписа в регистъра имената и презимената на Гребер и Елизабет.
— Подпишете се тук.
И четиримата се подписаха.
— Поздравлявам ви от името на фюрера — каза с леден тон чиновникът на войника и жена му. — Вашите свидетели? — обърна се след това той към Гребер.
— Господинът и госпожата — каза Гребер, като посочи двойката.
Чиновникът поклати глава.
— Мога да разреша само на единия от двамата да бъде свидетел — заяви той.
— Защо? Как можахме ние и двамата да им бъдем свидетели?
— Да, но вие сте неженени. Сега те представляват съпружеска двойка. За свидетели се изискват две независими едно от друго лица. Една законна съпруга е невалидна в случая.
Гребер не можеше да разбере дали чиновникът има право, или искаше само да им създава мъчнотии.
— Няма ли тук някой, който да може да свърши работата? — запита той. — Някой друг чиновник например?
— Това не е моя работа — каза чиновникът със злорадство. — Ако нямате свидетели, не можете да се ожените.
Гребер се огледа.
— От какво имате нужда? — го запита един възрастен човек, който се приближи към тях и изглежда бе дочул целия разговор, — От свидетел ли? Аз съм на ваше разположение.
Той застана до Елизабет. Чиновникът го изгледа студено.
— Имате ли документи?
— Разбира се.
Новодошлият извади бавно един паспорт от джоба си и го хвърли на масата. Чиновникът го взе с вид на отвращение и го отвори, но веднага скочи на крака и извика с писклив глас: „Хайл Хитлер, г-н оберщурмбанфюрер!“
— Хайл Хитлер! — отговори оберщурмбанфюрерът небрежно. — А сега постарайте се малко да престане тази глупава комедия, разбрано ли е? Не ви ли е срам да се държите по този начин с войници?
— Разбрано, г-н оберщурмбанфюрер! Моля, бъдете така любезен да се подпишете тук!
Така Гребер разбра, че вторият му свидетел е оберщурмбанфюрерът от войските на СС Хилдебранд. Първият свидетел беше простият войник от пионерските войски Клоц. Хилдебранд стисна ръцете на Гребер и Елизабет, после тези на Клоц и жена му. Чиновникът от Службата по гражданско състояние измъкна зад въжетата за катерене, които приличаха на бесилка, два екземпляра от книгата на Хитлер „Моята борба“.
— Подарък от общината! — обясни той надуто, като гледаше как Хилдебранд се отдалечава. — Тръгнаха вече и цивилни! Човек не знае какво може да му дойде до главата! — изръмжа той с друг тон.
Четиримата младоженци заобиколиха магарето за прескачане и успоредките, за да стигнат до изхода.
— Кога трябва да се връщаш? — обърна се Гребер към войника от пионерските войски.
— Утре — Клоц му намигна. — Отдавна искахме да се оженим. Защо да правим подарък на държавата? Ако ми строшат главата, поне Мария няма да остане на улицата. Нали е така?
— Разбира се.
Клоц отвори войнишката си торба.
— Ти ни направи знаменита услуга, другарю. Имам прекрасна наденица. Опитайте я. Не отказвай, вземи я! Аз съм селско чедо. Имам доста от тях. Исках да я дам на чиновника от Службата по гражданското състояние. Представяш ли си, на този посерко!
— В никакъв случай! — Гребер взе наденицата. — Ето ти тази книга в замяна. Нямам нищо друго, което да ти дам като сватбен подарък.
— Но, другарю, той ми даде и на мене една!
— Няма значение. Ще ти станат две. Една за теб и една за жена ти.
Клоц разгледа книгата.
— Хубава подвързия — констатира той. — Наистина ли не искаш да я запазиш за себе си?
— Нямам нужда от нея. В къщи имаме един екземпляр, подвързан с кожа с позлатени краища.
— Това е вече друго. Хайде всичко хубаво!
— И на тебе също! Гребер настигна Елизабет.
— Нищо не казах на Алфонс Биндинг, защото той искаше да ни стане свидетел — каза той. — Не исках до нашите имена да фигурира името на околийски водач. Вместо него ние имаме сега името на един оберщурмбанфюрер от СС! Ето докъде водят и най-добрите намерения.