Елизабет се засмя.
— Да, но нали смени библията на режима срещу една наденица! Равновесието не е нарушено!
Те пресякоха пазарния площад. Статуята на Бисмарк, от която всъщност бяха останали само краката, беше отново изправена. Ято гълъби се въртеше над черквата „Света Мария“. Гребер погледна Елизабет, „Всъщност би трябвало да съм най-щастливият човек“ — помисли си той. Но не се чувствуваше така, както бе очаквал.
Те се изтегнаха на една малка полянка в гората край града. Пролетен дъх се носеше между стволовете на дърветата. Иглики и виолетки бяха нацъфтели в мъха. Задуха лек ветрец. Изведнъж Елизабет се изправи.
— Какво виждам, ей там? Някаква омагьосана гора! Или сънувам? Дърветата са украсени със сребърни ресни! Виждаш ли ги и ти?
Гребер кимна с глава.
— Изглеждат като украшения на коледно дърво.
— Какво е това?
— Станиол. Или много тънък алуминий, нарязан на тесни ленти. Нещо подобно на сребристата хартия, с която обвиват шоколада.
— Да. Наистина цялата гора е покрита с тях. Откъде идват?
— Самолетите ги хвърлят на снопчета. Те объркват радиовълните. Мисля, че пречат да се установи откъде идват самолетите. Въобще нещо подобно. Тясно нарязаните станиолови ленти прекъсват или смущават радиовълните, когато, трептейки, падат бавно към земята.
— Жалко! — каза Елизабет. — Прилича на гора от коледни елхи. Всъщност това е част от войната. А аз мислех, че най-после, за първи път сме далече от нея.
Те не можеха да откъснат очи от чудната феерия. Дърветата около полянката бяха отрупани с ленти, които трептяха по клонките и искряха, леко полюшвани от вятъра. Слънцето си беше пробило път между облаците и ги превръщаше в някаква блестяща приказка. Една нощ на ужас, на сърцераздирателен вой, на смърт и на развалини бе поставила по дърветата този мълчалив и нежен декор, който събуждаше в тях цяло шествие от стари спомени, от приказки, спокойни и вълнуващи бдения около елхата.
Елизабет се притисна до Гребер.
— Нека приемем всичко така, както изглежда, а не каквото е всъщност.
— Съгласен съм.
Гребер измъкна от джоба на палтото си книгата, която му беше дал Полман.
— Ние не можем да направим сватбено пътешествие, Елизабет. Но Полман ми даде това — книга с картини от Швейцария. Някой ден след войната ще отидем там и ще намерим всичко, от което сме лишени засега.
— Швейцария? Това е страната, където нощно време няма затъмнение, нали? Гребер отвори книгата.
— Сега вече и в Швейцария няма никаква светлина. Чух го в казармата. Били сме изпратили ултиматум да затъмняват светлините си. Швейцарците били принудени да отстъпят.
— Защо?
— Ние нямахме нищо против това Швейцария да бъде осветена дотогава, докато бяхме единствените, които я прелитаха. Сега обаче и другите летят над нея. С бомби към Германия. Обилно осветените швейцарски градове им служат за добра ориентация. Затова именно.
— И там значи е същото като тук.
— Да. Но поне имаме утешението да намерим една непокътната страна, когато заминем за Швейцария след войната. Тя ще остане вярна на картините от тази книга. Ако се касаеше за книга с картини от Италия, Франция или Англия, всичко щеше да бъде съвсем другояче.
— Също и от Германия.
— Също и от Германия, да. Те прелистваха книгата.
— Планини — каза Елизабет. — Нима в Швейцария няма друго освен планини? Няма ли топли дни, няма ли юг?
— Разбира се, че има! Ето, виж Италианска Швейцария.
— Локарно… не се ли състоя там някаква голяма мирна конференция? Конференцията, на която бе решено да няма никога вече война?
— Мисля, че да.
— Тази работа не трая дълго.
— Не. Ето Локарно. Виж палмите, старите черкви, а ето и езерото Маджоре. Това тук са острови, отрупани с азалии, мимози, пълни със слънце, с мир.
— Да. Как се казва това малко градче?
— Порто Ронко.
— Добре — каза Елизабет, като се излегна отново. — Да запомним името му. Ще отидем там по-късно. Сега вече ми омръзна да пътувам.
Гребер затвори книгата. Той се загледа за момент в трептящото и искрящо сребро по дърветата, после пъхна ръката си под раменете на Елизабет. Чувствуваше нейното топло присъствие и още по-близко — гръдта на земята, върху която игликите се смесваха с нежната трева. Едно розово цвете с тесни нежни листенца на венчето разцъфваше до бузата му. То ставаше все по-голямо и по-голямо, докато изпълни целия хоризонт и очите на Гребер се затвориха.
Вятърът стихна. Стъмни се бързо. Глух тътнеж се разнесе в далечината. „Артилерия — помисли си Гребер в полусън. — Но откъде? Къде се намирам? Къде е фронтът?“ После, когато присъствието на Елизабет го измъкна от кошмара, той се запита: „Къде ли има тука оръдия? Сигурно има упражнения по стрелба?“