Елизабет се изправи.
— Къде са? — прошепна тя. — Бомбардират ли, или се отдалечават.
— Това не са самолети.
Тътнежът започна отново. Гребер стана и наостри слух.
— Няма нито бомби, нито артилерия, нито самолети, Елизабет — каза той, — идва буря.
— Не е ли малко рано за буря?
— Бурите не се подчиняват на никакви правила.
Първите светкавици прерязаха небето. Те изглеждаха бледи и немощни в сравнение с тези, които хората можеха да направят. И гръмотевицата трудно можеше да се сравни с бумтенето на ято самолети.
Заваля дъжд. Те прекосиха тичешком полянката и се подслониха под боровете. Скоро ромонът на дъжда по короните на дърветата ги заобиколи като шепот на невидима тълпа. В полумрака между шубраците Гребер забеляза, че косите на Елизабет бяха окичени със сребърни висулки, по които светкавиците запалваха чудни отблясъци.
Те излязоха от гората и се скриха в чакалнята на трамвайната спирка, където вече се бе събрала цяла тълпа. Имаше и няколко есесовци. Те бяха млади и заглеждаха настоятелно Елизабет.
След около половин час дъждът спря.
— Не зная къде се намираме — каза Гребер. — В коя посока трябва да вървим?
— Надясно.
Те прекосиха улицата и навлязоха в една сенчеста алея. Дълга редица мъже работеха в полумрака. Поставяха водопроводни тръби. Облечени бяха в затворнически дрехи. Внезапно Елизабет се отдели от него и тръгна към работниците. Бавно минаваше към всеки един, навеждаше се и ги оглеждаше, сякаш търсеше някого. Сега Гребер можа да различи номера по дрехите им. Изглежда, че бяха затворници от концентрационния лагер. Работеха мълчаливо и бързо, без да поглеждат нагоре. Главите им приличаха на мъртвешки черепи, а дрехите се вееха върху изсушените им тела. Двама от тях лежаха грохнали пред една барачка за продажба на зелтерска минерална вода, скована от дъски.
— Хей, вие там! — изкрещя един есесовец. — Назад! Забранено е да се минава оттам!
Елизабет се направи, че не го чува. Тя само ускори крачките си и продължи да хвърля изпитателен поглед към всяко едно от тези смъртнобледи лица.
— Назад! Ей там, жената! На вас говоря! Дявол да го вземе, глуха ли сте?
Есесовецът изтича, като ругаеше.
— Какво има? — попита Гребер.
— Какво има ли? Да не са ви запушени ушите, или какво?
Гребер видя да пристига бегом и втори есесовец — някакъв обершарфюрер. Той не се осмели да извика Елизабет, знаеше, че тя няма да го послуша.
— Търсим нещо — каза той на есесовците.
— Какво? Хайде, дайте обяснения!
— Загубихме нещо. Една брошка — във формата на кораб с брилянти. Минахме оттука снощи. Трябва да е паднала в тази алея. Може би сте я намерили?
— Какво?
Гребер повтори лъжата си. Той забеляза, че Елизабет беше вече огледала половината от редицата затворници.
— Нищо не е било намерено тук — каза обершарфюрерът.
— Разправя ни измислици — каза есесовецът. — Имате ли документи?
Гребер го изгледа за момент спокойно. С удоволствие би му стоварил един юмрук. Есесовецът нямаше повече от двадесет години. „Щайнбренер — помисли си той. — Хайни. Същият тип!“
— Не само че имам документи, но даже много добри документи. Оберщурмбанфюрерът Хилдебранд е например един от най-добрите ми приятели, ако това ви интересува!
Есесовецът избухна в смях.
— И кой още? Сигурно и самият фюрер, нали?
— Не, фюрерът не. — Елизабет беше почти стигнала до края на редицата. Гребер измъкна бавно семейната си книжка от джоба.
— Ето, елате под лампата! Прочетете тук! Това е подписът на моя свидетел на сватбата. А датата? Днешна дата, както виждате. Още нещо да питате?
Есесовецът се наведе над документа. Обершарфюрерът също четеше през рамото му.
— Това е наистина подписът на Хилдебранд — каза той. — Аз го познавам. Но не трябва да минавате оттук. Забранено е. Не можем нищо да направим. Съжалявам за брошката ви.
Елизабет се връщаше бавно.
— И аз също — каза Гребер. — Разбира се, няма да продължим да търсим, щом е забранено. Заповедта си е заповед.
Той тръгна напред, за да пресрещне Елизабет, но обершарфюрерът го придружи.
— Може би ще намерим брошката. Къде да я изпратим?
— Предайте я на Хилдебранд, така ще бъде най-лесно.
— Добре — отговори почтително обершарфюрерът. — Намерихте ли нещо? — обърна се той към Елизабет.
Тя го погледна с такъв вид, като че ли се събуждаше от сън.
— Разказах на обершарфюрерът за брошката, която загубихме снощи тук — каза бързо Гребер. — Ако се намери, той ще я предаде на Хилдебранд.