— Благодаря — отговори Елизабет объркана. Обершарфюрерът я погледна настоятелно и кимна с глава.
— Можете да разчитате на нас! Ние сме учтиви хора.
Елизабет хвърли последен поглед към затворниците. Обершарфюрерът забеляза това.
— Ако някой от тези свини я е задигнал, скоро ще я намерим — обеща той галантно. — Ще ги претърсим, докато ни попадне в ръцете.
Елизабет изтръпна.
— Не съм сигурна, че тук съм я загубила — каза тя. — Възможно е да е паднала по-горе, в гората. Струва ми се, че беше там.
Обершарфюрерът се усмихна иронично. Тя се изчерви.
— Сигурно трябва да е в гората — повтори тя. Обершарфюрерът се усмихна още по-иронично.
— В такъв случай, разбира се, не можем да помогнем — каза той.
Гребер се намери изведнъж до бръснатата глава на един от наведените затворници. Той плъзна ръка в джоба си, измъкна от там пакет цигари и го изпусна в краката на затворника, като продължи да стои обърнат на другата страна.
— Много ви благодаря — каза той на обершарфюрера. — Ще се върнем утре в гората, за да продължим търсенето. По всяка вероятност тя е останала там.
— Няма защо. Хайл Хитлер! Моите сърдечни пожелания за сватбата.
— Благодаря.
Те вървяха мълчаливо един до друг дотогава, докато изгубиха от очи затворниците. Проясненото небе беше набраздено с дълги ивици розово-седефени облаци, които приличаха на ято розови фламинго.
— Не трябваше да постъпвам така — каза Елизабет. — Съзнавам го. Но — няма значение. Всички сме еднакви. Едва сме се отървали от една опасност и веднага сами доброволно се излагаме на нов риск.
Тя кимна с глава.
— Ти ни спаси с брошката. И с Хилдебранд. Наистина лъжеш чудесно.
— Това — каза Гребер — е всъщност единственото нещо, което нашият народ отлично научи през последните десет години. А сега, хайде да си ходим у дома.
Имам абсолютно право, официално подписано и парафирано, да живея в твоето жилище. Отказах се от леглото си в казармата, днес следобед си прибрах нещата от Алфонс и сега най-после се прибирам в къщи. Ще си позволя лукса да си поспя до късно, докато ти ще имаш куража да ставаш сутрин рано, за да печелиш хляба на семейството.
— Утре няма да ходя във фабриката. Имам два дни отпуска.
— Защо едва сега ми го казваш?
— Исках дори да те изненадам сутринта. Гребер поклати глава.
— Само без изненади, моля ти се. Нямаме време за тях. Всяка минута ни е необходима, за да се радваме. Всъщност, нека започнем веднага. Имаме ли достатъчно за закуска? Или да мина при Алфонс преди да се прибера?
— Имаме достатъчно.
— Добре. Тогава ще си позволим да закусим с голям шум. Ако искаш, ще изсвирим даже и Хохенфридбергския марш. А когато г-жа Лизер се появи, цялата трепереща от целомъдрено възмущение, ще пъхнем под носа й, под мръсния й нос на доносничка, нашата семейна книжка. Представяш ли си физиономията й, като види името на нашия свидетел-есесовец!
Елизабет се усмихна.
— Може и нищо да не каже. Завчера, когато ми предаваше половината кило захар, което ти ми беше оставял, неочаквано ми заяви, че си бил напълно порядъчен младеж. Бог знае какво я беше прихванало изведнъж, за да си промени така мнението! Знаеш ли защо?
— Нямам представа. Вероятно се дължи на поквара. Това е второто нещо, на което ни научиха през последните десет години.
18
Бомбардировката стана по обед. Денят беше мрачен и задушен, пълен с влага и изпарения. Облаците лежаха ниско. Огънят от експлозиите политаше към тях, сякаш земята биеше невидимия си противник с неговото собствено оръжие, за да го повали долу, във вихрушка от огън и разрушения.
Беше по обедната почивка, часът на най-голямото движение. Един отговорник от противовъздушната защита беше принудил Гребер да се прибере в близкото скривалище. Гребер беше помислил, че се касае само за обикновена тревога, обаче щом чу първите експлозии, той започна да си пробива път през тълпата, докато стигна до изхода на скривалището. В момента, когато вратата се отвори още веднъж, за да влязат няколко души, той изскочи навън.
— Назад! — извика отговорникът след него. — Никой няма право да стои навън! Само противовъздушната защита!
— Аз също съм от противовъздушната защита.
Той се втурна по посока на фабриката. Не знаеше дали ще успее да намери Елизабет, но знаеше, че фабриките представляват главната цел на атаките. Искаше поне да я потърси и отведе на друго място.
Стигна до ъгъла. На другия край на улицата една къща се издигна пред него бавно нагоре. Тя се пръсна във въздуха на части, които на свой ред се раздробиха и паднаха на земята, без особен шум, тихо и бавно. Гребер се просна цял в канавката, с ръце на ушите. Въздушният натиск на една втора експлозия го повдигна като с някаква гигантска ръка и го отхвърли няколко метра назад. Камъни падаха като градушка около него. И те падаха без шум в общия трясък. Той се изправи, залитна, разтърси силно глава, дръпна ушите си и се удари по челото, за да се отърве от замайването. За миг улицата пред него се превърна в буря от пламъци. Невъзможно беше да продължи нататък и се върна назад.