— Но кажи поне сигурни ли са скривалищата? — Разбира се. Нали имат нужда от хора, които да работят във фабриката. А сега изчезвай! Никой не трябва да стои на улицата. Ще те забележат. Тук не обичат саботьорите.
Тежките експлозии бяха престанали. Противосамолетната артилерия продължаваше да беснее. Гребер изтича обратно на площада. Не отиде в близкото скривалище, а се сви в димящия пресен кратер накрая на площада. Вонята вътре почти го задуши. Той изпълзя горе и легна по лице с поглед, вперен във фабриката. „Колко различно лице има войната тук — помисли си той. — На фронта всеки се грижи само за себе си. Най-много някой да има брат в собствената си рота. Тук има цяло семейство и всеки член от семейството е еднакво застрашен. Войната е двойна, и тройна, и десеторна…“ Той си помисли за трупа на петгодишното момиченце и за безбройните други, които беше видял, спомни си за родителите си, за Елизабет и почувствува омраза да свива стомаха му като спазма, омраза към тези, които бяха докарали нещастията. Това беше омраза, която не се спираше до границите на страната му и която нямаше нищо общо с разума и справедливостта.
Започна да вали. Капките падаха като сребърни сълзи в тежкия развален въздух. Те се пръсваха и образуваха тъмни петна по земята. Тогава се появи следващата вълна бомбардировачи.
Струваше му се, че някой разкъсва гърдите му. Ревът се засили, превърна се в металически вой и тогава една част от фабриката се вдигна във въздуха, черна сред ветрилообразните пламъци, и се пръсна на парчета, като че ли някакъв гигант си играеше под земята с играчки и ги подхвърляше нависоко.
За миг Гребер впери поглед в прозореца, от който изскачаха бели, жълти и зелени пламъци. После скочи на крака и се затича към входа на фабриката.
— Още ли си тук! — възкликна отговорникът от противовъздушната защита. — Какво искаш пак? Не виждаш ли, че фабриката е ударена?
— Да! Къде? Кой цех е засегнат? Работилницата за шинели ли?
— Шинели? Идиот! Тя е много по-далеч!
— Наистина ли? Жена ми…
— А-а! Стига си ми дрънкал за жена си. Всички жени са в скривалището. Има цял куп мъртви и ранени, които сега трябва да се пренесат. Остави ме на мира!
— Какви са тия убити и ранени, щом всички са в скривалището?
— Другите, глупак такъв! Тия от концентрационния лагер. Те не са в скривалището. Ясно ли ти е? Да не мислиш, че за тях са построени специални скривалища?
— Не — каза Гребер, — разбира се, че не.
— Е, слава Богу! Най-после започваш да схващаш. А сега остави ме на мира. Ти, като стар войник, дявол да го вземе, би трябвало да бъдеш по-малко нервен. Изглежда като че ли за момент попремина. Може би това е всичко за днес.
Гребер се ослуша. Чуваше се само лаят на противосамолетните оръдия.
— Слушай, другарю — каза той, — ще те моля само за едно нещо. Искам да зная има ли жертви между работничките от работилницата за войнишки шинели? Пусни ме да вляза или ти попитай. Не си ли женен?
— Разбира се, че да! Нали вече ти казах! Да не мислиш, че не се безпокоя достатъчно за жена си в този момент?
— Тогава попитай! Направи го, убеден съм, че нищо не се е случило с жена ти!
Отговорникът от противовъздушната защита погледна Гребер и поклати неодобрително глава.
— Слушай, човече! Трябва да си се побъркал! Или да не би да си ти самият дядо Господ?
Той влезе в будката при входа. След малко излезе отново.
— Телефонирах, работилницата не е засегната. Само момчетата от концентрационния лагер са опрали пешкира. А сега да те няма! Откога си женен?
— От пет дни.
Противовъздушникът изведнъж се усмихна.
— Защо не ми го каза веднага? Щях да разбера!
Гребер тръгна да се връща. „Желаех да притежавам нещо, което да ме задържи тук — каза си той. — Далеч бях от мисълта, че то ще ме направи двойно по-уязвим.“
Всичко беше свършено. Градът вонеше на смърт и пожар и хиляди огньове се бяха настанили в него. Имаше и червени, и зелени, и жълти, и бели. Имаше такива, които представляваха само тлеещо и пълзящо трептене върху купищата димящи развалини, а също и други, които се издигаха от покривите в спокойни колони към небето. Имаше огньове, които си играеха почти весело по непокътнатите прозорци, срамежливи пламъчета, които се търсеха пипнешком от едно стъкло на друго, докато други прозорци бълваха потоци от кървави и яростни пламъци. Имаше огнена жар, и огнени стени, и огнени бури. Имаше пламтящи мъртъвци, а имаше и ранени в пламъци, които изскачаха с писъци от къщите, тичаха в кръг, докато най-после се строполясваха на земята, гърчеха се и издаваха дрезгави звуци, които ставаха все по-задавени, след това само потръпваха, в предсмъртни конвулсии, изхъркваха и завоняваха на овъглено месо.