Джейк работеше сам и така бе от седемдесет и девета, когато лишиха партньора му от адвокатски права. Харесваше му да работи по този начин, пък и в града нямаше друг достатъчно компетентен адвокат, който да му стане съдружник. Неколцината ги биваше, но повечето от тях работеха за юридическата фирма „Съливан“ в четириетажната банка. Джейк мразеше фирмата. Всеки адвокат я мразеше освен тези, които работеха в нея. Там бяха осем души, осем от най-надутите и арогантни мижитурки, които Джейк някога бе срещал. Двама бяха завършили в Харвард. Те работеха с едрите фермери, с банките, застрахователните компании, железниците — с всички, в които бяха парите. Останалите четиринайсет адвокати в окръга обираха трохите и защитаваха хората — живите, дишащите душици, повечето от които бяха все без пари. Тия четиринайсет бяха „адвокатите на улицата“, труженици от задния двор, които помагаха на изпадналите в беда. Джейк се гордееше, че е адвокат на улицата.
Кантората му бе огромна. Използваше едва пет от десетте стаи в сградата. Долу имаше приемна, просторна зала за срещи, кухня, малък килер и помещение за ненужни вещи. Горе беше големият му кабинет и друг, по-малък, който наричаше „бункера“. Там нямаше прозорци, телефони, нищо, което да разсейва. Три стаи горе и две долу не се използваха за нищо. Преди години ги населяваха служителите на могъщата фирма „Уилбанкс“. Кабинетът на Джейк на втория етаж — истински кабинет — бе огромен, с масивен дървен таван и под от широки дъски, с огромна камина и три писалища — работно, друго по-малко, заседателно, в единия ъгъл и трето с объл сгъваем капак в другия ъгъл под портрета на Уилям Фокнър. Старинните дъбови мебели бяха там почти от век, както и книгите и лавиците, които покриваха едната стена. Изгледът към площада и съда бе впечатляващ и въздействието му се засилваше, когато се отвореха френските прозорци и човек излезеше на балкончето над уличката, водеща към Вашинтгон Стрийт. Без съмнение Джейк имаше най-хубавата кантора в Клантън. Признаваха го дори най-върлите му врагове от „Съливан“.
За целия този разкош и простор Джейк плащаше четиристотин долара месечно на своя хазаин и бивш шеф Лусиен Уилбанкс, който бе лишен от адвокатски права през седемдесет и девета.
Семейство Уилбанкс бе управлявало окръга Форд десетилетия наред. Те бяха не само богати и горди хора, но и прочути с познанията си по земеделие, банково дело, политика и особено по право. Всички мъже от рода бяха адвокати, получили образованието си в най-елитни колежи. Създаваха банки, църкви, училища, неколцина бяха висши чиновници. Кантората „Уилбанкс и Уилбанкс“ бе най-мощната и влиятелна в Северен Мисисипи от много години насам.
След това се появи Лусиен. Единствен мъж от това поколение Уилбанкс. Имаше сестра и няколко племенници, но от тях се очакваше единствено да се омъжат подходящо. Като дете на него възлагаха огромни надежди, но в трети клас вече бе ясно, че този Уилбанкс щеше да бъде по-различен. Наследи адвокатската кантора през 1965 г., когато баща му и чичо му загинаха при самолетна катастрофа. Въпреки че бе минал четирийсет, едва няколко месеца преди тяхната смърт той успя да завърши право задочно. Изкара някак и изпита, с който придоби право да практикува. Пое кантората и клиентите започнаха да се топят. Едрите риби — застрахователните компании, банките и богатите фермери — всички напуснаха и се ориентираха към новооснованата фирма на Съливан. Съливан бе младши партньор при Уилбанкс, преди Лусиен да го уволни и изгони и преди той да напусне заедно с другите младши съдружници и с повечето клиенти. Един след друг Лусиен уволни и всички останали — помощници, секретари, чиновници, — всички освен Етъл Туиди, любимата секретарка на покойния му баща.
От години Етъл и Джон Уилбанкс бяха много близки.
Всъщност тя имаше по-малък син, който много приличаше на Лусиен Бедното момче прекарваше повечето време по разни домове за бавноразвиващи се. Лусиен на шега говореше за него като за малоумния си брат. След самолетната катастрофа малоумният брат се появи в Клантън и заразправя наляво и надясно, че е незаконен син на Джон Уилбанкс. Етъл се чувстваше унизена, но не бе в състояние да го възпре. В Клантън избухна скандал. В качеството си на юридически съветник на малоумния брат кантората на Съливан заведе иск за част от наследството. Лусиен побесня. В последвалото дело Лусиен ожесточено защитаваше своята чест, гордост и семейно име. Ожесточено защитаваше и бащиното наследство, на което двамата със сестра му бяха единствените наследници. На делото съдебните заседатели отбелязаха смайващата прилика между Лусиен и сина на Етъл, който бе няколко години по-млад. Стратегически настаниха малоумния брат точно до Лусиен. Адвокатите на Съливан го бяха инструктирали да ходи, да говори, да седи и изобщо да прави всичко като Лусиен. Дори го облякоха като него. Етъл и съпругът й отрекоха момчето да има нещо общо със семейство Уилбанкс, но съдът бе на друго мнение. Решиха, че е наследник на Джон Уилбанкс и му отредиха една трета от имотите. Лусиен наруга съда и зашлеви бедното момче. Извлякоха го от съдебната зала, както крещеше истерично, и го тикнаха в затвора. Решението на съда бе анулирано и делото прекратено след обжалването, но Лусиен се страхуваше от нов иск, ако Етъл променеше някога становището си. Така мисис Туити остана в кантората „Уилбанкс“.