— Много си мил.
— Аз съм наистина чудесно момче. — И двамата се засмяха неловко.
Джейк стана сериозен.
— А Етъл?
— Както ти си решиш. Тя е добра секретарка и през ръцете й са минали много повече дела, отколкото ти някога ще получиш. Знам, че не ти харесва, но трудно ще намериш като нея. Изгони я, ако искаш. Не ме е грижа.
Лусиен тръгна към вратата.
— Обади се, ако имаш нужда от нещо. Аз ще бъда тук. Искам да се преместиш в този кабинет. Бил е на баща ми и на дядо ми. Натъпчи боклуците ми в кашони, ще си ги прибера по-нататък.
Коб и Уилард се събудиха с пулсиращи глави и кръвясали, отекли очи. Ози им крещеше нещо. Бяха сами в една малка килия. Вдясно бе килията, където събираха щатските затворници, преди да ги прехвърлят в Парчман. Дузина черни се бяха навалили върху решетките и наблюдаваха двете бели момчета, които търкаха очи да се събудят. Отляво имаше втора по-малка килия, също пълна с чернокожи.
— Ставайте — крещеше Ози, — и без шум, че ще ви натикам при другите.
Спокойната част на деня за Джейк бе от седем до осем и трийсет, когато пристигаше Етъл. Той много ревниво пазеше за себе си този час и половина. Заключваше предната врата, не вдигаше телефона и отказваше всякакви срещи. Планираше деня си до минутата. До осем и трийсет записваше на диктофона си достатъчно задачи за Етъл, които да я държат ангажирана до обяд, без да има възможност да отвори уста. В девет той бе или в съда, или приемаше клиенти. До единайсет не говореше по телефона, след това методично отговаряше на записаните съобщения от сутринта — на всички, без изключение. Никога не отлагаше отговор на телефонно съобщение — друго правило. Работеше систематично и ефикасно и пропилените минути се брояха на пръсти. Тези навици не бяха наследени от Лусиен.
В осем и трийсет както обикновено Етъл шумно нахлу долу. Свари кафе и отвори пощата, както бе правила през последните четирийсет и една години. Беше на шейсет и четири, но изглеждаше на петдесет. Закръглена, но не дебела, добре поддържана, но не привлекателна. Шумно излапа една мазна наденица и хлебче, донесени от къщи, и се задълбочи в пощата на Джейк.
Той чу гласове. Етъл говореше с друга жена. Погледна програмата си за деня — до десет беше празно.
— Добро утро, мистър Бриганс — прозвуча Етъл по вътрешната линия.
— Добро да е, Етъл. — Тя предпочиташе да я наричат мисис Туити. Лусиен и всички останали я наричаха така. Откакто я беше назначил малко след лишаването на Уилбанкс от права обаче, Джейк я наричаше Етъл.
— Една госпожа иска да ви види.
— Няма определена среща.
— Да, сър, знам.
— Дай й час за утре сутринта след десет и половина. Сега съм зает.
— Да, сър, но тя казва, че е спешно.
— Коя е тя? — сряза я той. Винаги беше спешно, когато пристигаха изневиделица, сякаш се отбиваха в погребално бюро или в обществена пералня. Сигурно някой неотложен въпрос по завещанието на вуйчото или за дело, насрочено след три месеца.
— Казва се мисис Уилард — отговори Етъл.
— Първото име?
— Ърнестин Уилард. Не я познавате, но синът й е в затвора.
Джейк спазваше графика си за срещи стриктно, но с непредвидените посетители въпросът стоеше по-различно. Етъл или ги отклоняваше, или ги записваше за следващите дни. Мистър Бриганс е много зает, обясняваше тя, но може да ви приеме вдругиден. Това правеше впечатление.
— Кажи й, че не мога да поема нов случай.
— Но тя настоява, че трябва да намери адвокат. В един часа синът й щял да се явява на предварителен разпит в съда.
— Кажи й да потърси Дру Джак Тиндейл, обществения защитник. Той е добър и е свободен.
Етъл предаде думите му.
— Но, мистър Бриганс, тя иска да наеме вас. Някой й казал, че сте най-добрият адвокат в щата по криминални дела. — В гласа на Етъл прозвучаха весели нотки.
— Кажи й, че е вярно, но не мога да поема случая.
Ози сложи белезници на Уилард и го поведе по коридора към своята канцелария в предната част на ареста, който беше и затвор за по-леки присъди. Свали му белезниците и го накара да седне на един дървен стол в средата на тясната стая. Ози седна на големия стол от другата страна на бюрото и се загледа в обвиняемия.
— Уилард, това тук е лейтенант Грифин от пътната полиция на щата Мисисипи. До него е детектив Рейди от моята служба, а това са помощник-шерифите Луни и Пратър, с които се срещнахте миналата нощ, но се съмнявам, че ги помните. Аз съм шериф Уолс.
Погледът на Уилард ужасено скачаше от човек на човек. Беше заобиколен от всички страни. Вратата бе затворена. Два касетофона бяха поставени един до друг върху бюрото на шерифа.