— Ще ти зададем няколко въпроса. Нещо да кажеш?
— Ами нищо.
— Преди да започнем, искам да съм сигурен, че знаеш правата си. Преди всичко имаш право да не отговаряш. Ясно?
— Ъхъ.
— Не си задължен да говориш, щом не искаш, но ако решиш да го направиш, всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда. Ясно?
— Ъхъ.
— Можеш ли да четеш и да пишеш?
— Мога.
— Добре, прочети тогава това и го подпиши. Тук се казва, че си запознат с правата си.
Уилард подписа. Ози натисна червеното копче на единия от касетофоните.
— Ясно ли ти е, че този касетофон е включен?
— Ъхъ.
— И че днес е сряда, петнайсети май, осем и четирийсет и три сутринта?
— Щом казвате.
— Как ти е цялото име?
— Джеймс Луис Уилард.
— А как ти викат?
— Пийт. Пийт Уилард.
— Адрес?
— Шосе шест, кутия четиринайсет, Лейк Вилидж, Мисисипи.
— Коя улица?
— Бетел Роуд.
— С кого живееш?
— С мама, Ърнестин Уилард. Разведен съм.
— Познаваш ли Били Рей Коб?
Уилард се поколеба и се загледа в краката си. Обувките му бяха останали в килията. Белите му чорапи бяха мръсни и двата големи пръста стърчаха навън. Безопасен въпрос, помисли си той.
— Да, знам го.
— Беше ли вчера с него?
— Ъхъ.
— Къде ходихте?
— На езерото.
— Кога си тръгнахте?
— Към три.
— Каква кола кара?
— Не съм карал.
— С какво превозно средство се придвижихте?
Колебание. Отново насочи внимание към палците си.
— Май няма да говоря.
Ози натисна друго копче и магнитофонът спря. Гласът му излезе някъде издълбоко, когато се обърна към Уилард.
— Бил ли си някога в Парчман?
Уилард поклати глава.
— Знаеш ли колко черни има в Парчман?
Уилард поклати глава.
— Към пет хиляди. А знаеш ли колко бели момчета има там?
— Не.
— Към хиляда.
Уилард отпусна глава на гърдите си. Ози го остави да си помисли малко, после намигна на лейтенант Грифин.
— Случайно да си представяш какво ще направят ония негри на едно бяло момче, дето е изнасилило черно момиченце?
Никакъв ответ.
— Лейтенант Грифин, обяснете на мистър Уилард какво ги чака белите момчета в Парчман.
Грифин се приближи до бюрото на Ози и седна на ръба. Погледна надолу към Уилард.
— Преди около пет години един млад бял мъж в окръг Хелина, по-нататък, в делтата, изнасилил черно момиче. Била на дванайсет години. Чакали го, когато пристигнал в Парчман. Знаели, че пристига. Първата нощ около трийсет черни го вързали върху един бидон от петдесет и пет галона и се изредили върху него. Охраната гледала и се смеела. Няма милост за изнасилваните. Три месеца всяка нощ му се изреждали, а накрая го убили. Намерили го кастриран, натъпкан в бидона.
Уилард се сви, после отметна глава назад и задиша тежко, с поглед към тавана.
— Виж какво, Пийт — рече Ози. — Нас не ни е до теб. Трябва ни Коб. Дебна го това момче, откакто е излязъл от Парчман. Много съм му набрал. Ако ни помогнеш да го уличим, аз пък ще се опитам да помогна на теб, доколкото мога. Нищо не ти обещавам, но двамата с прокурора плътно работим заедно. Помогни ми да го тикна в ареста Коб и аз ще ти помогна пред прокурора. Просто ни разкажи какво се случи.
— Искам адвокат — рече Уилард.
Ози отпусна глава и изпъшка.
— Какво ще ти помогне адвокатът бе, Пийт? Ще спре негрите да не ти се покачат ли? Аз се опитвам да ти помогна, а ти ми се правиш на умник.
— Синко, по-добре послушай шерифа. Той се мъчи да ти спаси живота — рече услужливо Грифин.
— Имаш изгледи да се откачиш само с няколко години в нашия затвор — добави Рейди.
— По-безопасно е от Парчман — включи се и Пратър.
— Избирай, Пийт — отсече Ози. — Да ти видят сметката в Парчман или да полежиш тук. Дори може да помисля дали после да не те минем за благонадежден, ако се държиш както трябва.
Уилард обори глава и взе да трие слепоочията си.
— Добре, добре.
Ози натисна червения бутон.
— Къде намерихте момичето?
— На един черен път.
— Къде е този път?
— Не знам. Бях фиркан.
— Къде я заведохте?
— Не знам.
— Само двамата с Коб ли бяхте?
— Да.
— Кой я изнасили?
— И двамата. Били Рей я мина пръв.
— Колко пъти?
— Не помня. Пушех трева и пиех.
— И двамата ли я изнасилихте?
— Да.
— Къде я захвърлихте?
— Не помня. Да пукна, ако помня.
Ози натисна друго копче.
— Ще напишем това на машина и ще ти го дадем да го подпишеш.
Уилард поклати глава.
— Само да не кажете на Били Рей.
— Няма — обеща шерифът.
4
Пърси Булард нервно се въртеше в коженото кресло зад грамадното очукано дъбово писалище в съдийската стая зад съдебната зала, претъпкана с народ. Чакаха да чуят нещо повече за изнасилването. В съседната стаичка адвокатите се събраха около автомата за кафе и разнищваха случая.