Черната тога на Булард висеше в един ъгъл до прозореца, който гледаше на север към Вашингтон Стрийт. Маратонките трийсет и девети номер на краката му едва докосваха пода. Беше дребен и нервен човек и се измъчваше както от предварителното изслушване на страните, така и от обичайния разпит на свидетели. Макар и прекарал тринайсет години в съда, все още не бе способен да се владее. За щастие не се налагаше да се заема с големи дела; те оставаха за съдията от Районния съд. Булард бе само съдия на окръга и с това бе достигнал върха на възможностите си.
Мистър Пейт, старият разсилен на съда, почука на вратата.
— Влез — извика Булард.
— Добър ден, господин съдия.
— Колко черни дойдоха? — рязко попита Булард.
— Половината зала.
— Значи сто човека! Толкова не идват и на дело за убийство. Какво искат?
Мистър Пейт вдигна безпомощно рамене.
Сигурно си мислят, че днес ще съдим двете момчета.
— Мисля, че просто са обезпокоени — каза меко мистър Пейт.
— От какво са обезпокоени? Да не би да съм ги пуснал на свобода ония двамата? Това е само предварително изслушване на страните. — Той замълча и отправи поглед през прозореца. — Семейството там ли е?
— Май да. Познавам неколцина, но родителите не ги зная.
— Как е охраната?
— Шерифът доведе всичките си помощници и целия си резерв. Проверяваме хората на входа.
— Намерихте ли нещо?
— Не, сър.
— Къде са момчетата?
— При шерифа. Всеки момент ще пристигнат.
Съдията изглеждаше удовлетворен. Мистър Пейт сложи на писалището бележка, написана на ръка.
— Това какво е?
Мистър Пейт пое дълбоко дъх.
— Молба от екип на телевизията в Мемфис да снима разпита.
— Какво! — Лицето на Булард стана алено и той яростно се завъртя в стола на винт. — Камери! — кресна той. — В моята съдебна зала! — Накъса бележката и запрати парчетата по посока на кошчето за отпадъци. — Къде са?
— В ротондата.
— Да се измитат от сградата!
Мистър Пейт бързо излезе.
Карл Лий седеше на предпоследния ред, заобиколен от десетки роднини и приятели, изпълнили тапицираните пейки в дясната страна на залата. Пейките в лявата част бяха празни. Наоколо кръжаха помощник-шерифите, въоръжени, нащрек, и нервно наблюдаваха групата чернокожи, особено Карл Лий, който седеше превит, с ръце на коленете, забил празен поглед в пода.
Джейк погледна през прозореца към площада и гърба на съдебната палата, обърната на юг. Един часът. Пропусна обеда както обикновено, нямаше работа навън, но се нуждаеше от малко чист въздух. Цял ден не бе излизал от кантората си и макар да нямаше желание да слуша подробности по престъплението, не можеше да пропусне предварителното изслушване на страните. Съдебната зала сигурно бе претъпкана, защото на площада нямаше ни едно свободно място за паркиране. Група репортери и фотографи чакаха неспокойно при дървената врата отзад, откъдето щяха да въведат Коб и Уилард.
Затворът бе на две преки южно от площада, край шосето. Ози подкара колата, Коб и Уилард бяха на задната седалка. Охранявано от една патрулна кола отпред и една отзад, шествието сви от Вашингтон Стрийт по късата алея, която водеше към сградата на съда. Шестима полицаи преведоха арестантите покрай репортерите, влязоха вътре и се качиха по задното стълбище в малката стаичка до съдебната зала.
Джейк грабна сакото си, отмина Етъл и хукна през улицата. Изтича по задното стълбище, по коридорчето покрай стаята на съдебните заседатели и влезе в залата през една странична врата точно когато мистър Пейт водеше почитаемия съдия към мястото му.
— Всички да станат! Съдът! — извика мистър Пейт. Хората се изправиха. Булард стигна до мястото си и седна.
— Седнете! — викна Пейт. — Къде са задържаните? Къде са? Доведете ги!
Коб и Уилард бяха вкарани в съдебната зала — с белезници, брадясали, смачкани и мръсни, те изглеждаха някак замаяни. Уилард не откъсваше очи от многобройната група негри, а Коб им обърна гръб. Луни свали белезниците им и ги накара да седнат до Дру Джак Тиндейл, обществения адвокат, на дългата маса, определена за защитата. До нея имаше друга дълга маса, където окръжният прокурор, Роки Чилдърс, си водеше бележки и си придаваше важност.
Уилард хвърли поглед през рамо и още веднъж огледа черните. На първия ред, точно зад него, седяха майка му и майката на Коб, всяка охранявана от по един помощник-шериф. Уилард се почувства в безопасност при толкова много полицаи. Коб нито веднъж не се обърна.