— Какво научихте за Виетнам?
Бас скръсти ръце върху поиздутия си корем и измери с разбиращ поглед адвоката.
— Подобно на много ветерани от Виетнам, които съм преглеждал, мистър Хейли е имал твърде ужасяващи преживявания там.
Войната е ад, помисли си Карл Лий. Слушаше напрегнато. Във Виетнам беше същински ужас. Стреляха по него. Беше загубил приятели. Беше убивал хора, много хора. Беше убивал деца — виетнамчета, които носеха пушки и гранати. Беше страхотия. Искаше му се да не бе стъпвал там. Сънуваше онези места, от време на време мислите му политаха назад, измъчваха го кошмари. Но от това не се чувстваше ненормален или побъркан. Нито пък се чувстваше ненормален или побъркан заради Коб и Уилард. Ако трябваше да се говори истината, той се чувстваше напълно удовлетворен, че са мъртви. Като ония във Виетнам.
Беше обяснил всичко това на Бас в затвора, но думите му като че ли не бяха направили никакво впечатление на доктора. А и се бяха срещали само два пъти, и то за не повече от час.
Карл Лий обхождаше с поглед заседателите и слушаше подозрително специалиста, който описваше надълго и нашироко ужасяващите преживелици на Карл Лий през войната. Гласът на Бас отскочи няколко октави, докато обясняваше на лаиците с професионални термини въздействието на войната върху Карл Лий. Звучеше убедително. Кошмари имаше от години, сънуваше неща, на които не отдаваше кой знае какво значение, но от обясненията на Бас излизаше, че те са все изключително важни.
— Той говори ли за Виетнам без задръжки?
— Не бих казал — отвърна Бас и заобяснява с най-големи подробности непосилните трудности, с които се е сблъскал, за да достигне до преживяванията през войната в този объркан, затормозен, вероятно неуравновесен мозък. Карл Лий не помнеше нещата да са се развивали в такава насока. Но слушаше прилежно, с болезнено изражение, чудейки се за първи път в своя живот дали пък случайно не е малко чалнат.
След час войната бе повторно преживяна и последствията й напълно разнищени. Джейк реши да продължи нататък.
— Добре, доктор Бас — каза той, почесвайки се по главата. — Като оставим настрана Виетнам, какви други важни събития бихте отбелязали в миналото му от медицинска гледна точка?
— Никакви, като изключим изнасилването на дъщеря му.
— Вие говорихте ли с Карл Лий за изнасилването?
— С най-големи подробности, по време и на двата прегледа.
— Обяснете на съдебните заседатели как се е отразило това на Карл Лий.
Бас потърка брадата си. Изглеждаше объркан.
— Откровено казано, мистър Бриганс, ще е необходимо много време да се обясни как се е отразило изнасилването върху мистър Хейли.
Джейк се замисли за миг, сякаш да обмисли последното изречение от всички страни.
— Добре, бихте ли направили кратко резюме за съдебните заседатели?
— Ще опитам — кимна сериозно Бас.
Лусиен се отегчи да слуша и прехвърли вниманието си върху заседателите с надежда да улови погледа на Клайд Сискоу, който също бе загубил интерес, но явно се любуваше на ботушите. Лусиен го следеше внимателно и най-после Сискоу се отегчи напълно от брътвежите на доктора и обърна глава към Карл Лий, Бъкли и един репортер на първия ред. А след това погледът му се закова върху брадясалия старец с блеснали очи, който едно време му бе връчил осемдесет хиляди в брой, за да изпълни гражданския си дълг и да произнесе една справедлива присъда. Погледите им се кръстосаха и двамата се усмихнаха леко. Колко? — четеше се в погледа на Лусиен. Сискоу отклони вниманието си към свидетеля, но след секунди отново се взря в Лусиен. Колко? — помръдваха беззвучно устните на Лусиен.
Сискоу наведе глава встрани, обмисляйки една почтена цена, после погледна Лусиен, почеса брада, вдигна пет пръста пред лицето си и се закашля. Отново се закашля и се заслуша в специалиста.
Петстотин или пет хиляди — запита се Лусиен. Познавайки Сискоу, сигурно бяха пет хиляди, но можеха да бъдат и петдесет хиляди. Нямаше никакво значение, Лусиен щеше да ги плати. Тоя човек струваше и милион.
До десет и половина Нуз бе почистил сто пъти очилата си и бе изпил дузина чашки кафе. Мехурът му се бе издул застрашително.
— Време е за сутрешната почивка. Ще продължим в единайсет. — Той тресна чукчето и изчезна.
— Как е? — попита нервно Бас и тръгна след Джейк и Лусиен към библиотеката на третия етаж.
— Справяш се отлично — каза Джейк. — Само скрий онези ботуши.
— Ботушите са най-важното — възрази Лусиен.
— Имам нужда от едно питие — каза Бас отчаяно.
— И аз — добави Лусиен. — Да прескочим до кантората ти за едно бързо.
— Чудесна идея — рече Бас.