— А Бъкли?
— Побесня. Цял час му крещя. Карл Лий не му се даде и двамата си размениха доста удари. Е, и двамата имаха попадения. Когато отново ми дадоха думата, аз се опитах да го посъвзема и той успя да предизвика малко жал. Едва не се разплака накрая.
— Това е добре.
— Да, добре е. Но, така или иначе, ще го осъдят, нали?
— Тъй ми се струва.
— Когато свършихме, се опита да ме отхвърли като защитник. Каза, че съм му загубил делото и искал нов адвокат.
Лусиен отиде до края на верандата и разкопча панталона си. Облегна се на колоната и опръска храстите. Беше бос и приличаше на скитник. Сали му донесе ново питие.
— Как е Роу Арк? — попита той.
— Казват, че се възстановявала. Обадих се в стаята й, но някаква сестра ми съобщи, че не можела да говори. Ще отида да я видя утре.
— Дано се оправи. Тя е чудесно момиче.
— Много е еманципирана, но е страхотно интелигентна. Струва ми се, че вината е моя, Лусиен.
— Нямаш никаква вина. Светът е луд, Джейк. Пълен е с луди хора. А днес ми се струва, че половината от тях са в нашия окръг.
— Преди две седмици поставиха динамит под прозореца на спалнята ми. Пребиха до смърт съпруга на секретарката ми. Вчера стреляха по мен и раниха един от охраната. Сега отвличат помощничката ми, завързват я на кол, раздират й дрехите, отрязват й косата и тя е в болница с мозъчно сътресение. Чудя се какво ще последва.
— Мисля, че трябва да се откажеш.
— С най-голямо удоволствие. Още сега отивам в съда, предавам си чантата и вдигам ръце. Но пред кого? Врагът е невидим.
— Не можеш да се откажеш, Джейк. Твоят клиент има нужда от теб.
— Да върви по дяволите моят клиент. Нали не ме искаше?
— Той има нужда от теб. Не можеш да оставиш нещата насред пътя.
Главата на Незбит стърчеше наполовина през прозореца, по брадата му се стичаше слюнка и мокреше вратата, образувайки малка локвичка над „о“-то от емблемата „Полиция, окръг Форд“, залепена на колата. Една празна кутия от бира се оцеждаше над чатала му. За две седмици охраняване на негърския адвокат бе вече привикнал да спи в патрулната кола заедно с комарите.
Минути след като съботата се превърна в неделя, радиото наруши съня му. Той грабна микрофона, бършейки брадата си с левия ръкав.
— Бриганс там ли е? Още?
— Да.
— Вдигай го и го води у тях на Адамс Стрийт. Станал е пожар.
Незбит заобиколи празните бутилки по верандата, влезе през незаключената врата и намери Джейк проснат на дивана в предната стая.
— Ставай, Джейк! Трябва да си ходиш вкъщи! Станал е пожар!
Джейк скочи и хукна след Незбит. В далечината, зад купола на съда, се виждаше някакво оранжево сияние, а към нащърбената луна се издигаше стълб от черен пушек.
Адамс Стрийт бе задръстена от коли, главно пикапи, притекли се на помощ. Червени и жълти буркани кръжаха в тъмнината, озарявайки улицата.
Пожарните бяха спрели пред къщата. Пожарникари и доброволци тичаха като обезумели, правеха вериги, теглеха маркучи и от време на време дори се вслушваха в разпорежданията на командира си. Ози, Пратър и Хейстингс бяха застанали до един джип.
Пожарът бе внушителен. Пламъци бушуваха от всички прозорци и на горния, и на долния етаж. Колата на Карла гореше отвсякъде, а четирите гуми излъчваха свое собствено, по-тъмно сияние. Странното бе, че до нея гореше друга, по-малка кола. Но не беше неговият сааб.
Пращенето на огъня, воят на пожарните и виковете бяха привлекли съседи от няколко преки наоколо. Бяха се скупчили от другата страна на улицата и наблюдаваха.
Джейк и Незбит хукнаха надолу. Командирът на пожарникарите ги зърна и дотича.
— Джейк! Има ли някой в къщата?
— Не!
— Хубаво. Не бях сигурен.
— Само едно куче.
— Остави го кучето.
Джейк кимна и се загледа в къщата.
— Извинявай! — рече командирът.
Застанаха до колата на Ози пред дома на мисис Пикъл.
— Оня фолксваген не е твой, нали, Джейк?
Вцепенен, Джейк се взираше мълчаливо в архитектурната забележителност на Карла. Поклати глава.
— И аз така си мислех. Май че от него е тръгнало.
— Не разбирам — рече Джейк.
— Ако това там не е твоя кола, тогава някой я е паркирал, нали? Я погледни как гори подът на навеса. Бетонът обикновено не гори. Това е бензин. Някой е натъпкал фолксвагена с бензин, паркирал го е там и е изчезнал. Сигурно е имало някакво устройство, което го е взривило.
Пратър и двама войници закимаха в знак на съгласие.
— Откога гори? — попита Джейк.
— Пристигнахме преди десетина минути — каза командирът, — но огънят вече беше обхванал всичко. Сигурно гори от половин час. Сериозна работа. Някой е пипал много умело.