— Ще помисля. И по-рано съм пледирал, нали?
— Човек не знае къде ще засече.
— По дяволите, Лусиен! Остави ме на мира!
— Успокой се, Джейк. Хайде да пийнем. Сали! Сали!
Джейк захвърли шедьовъра на кушетката и отиде до прозореца, който гледаше към задния двор. Сали хукна по стълбите. Лусиен поръча уиски и бира.
— Не си ли спал тази нощ?
— Спах. От единайсет до дванайсет.
— Изглеждаш ужасно. Имаш нужда от една хубава почивка.
— Чувствам се зле, а сънят няма да ми помогне. Нищо не може да ми помогне до края на процеса. Не разбирам, Лусиен. Не разбирам как всичко може да върви толкова наопаки. Дяволите да го вземат, всеки има право поне на мъничко късмет. Делото изобщо не трябваше да се гледа в Клантън. Случиха ни се възможно най-ужасните съдебни заседатели. Всички са предубедени. Но не мога да го докажа. Най-важният ни свидетел го направиха на пух и прах. Обвиняемият не може да говори. Заседателите не ми вярват. Провалихме се по всички линии.
— Джейк, все още можеш да спечелиш делото. Ще бъде истинско чудо, но понякога стават и чудеса. Много пъти съм измъквал победата изпод носа им с бляскава заключителна реч. Концентрирай се върху един-двама от заседателите. Нека представлението бъде за тях. Говори само на тях. И помни, един да се въздържи, те не могат да вземат решение.
— Трябва ли да ги разплача?
— Стига да можеш. Но не е толкова лесно. Аз вярвам в сълзите на съдебните заседатели: Много са ефикасни.
Сали донесе напитките и те я последваха долу на верандата. Когато се стъмни, тя ги нахрани със сандвичи и пържени картофи. В десет Джейк се извини и се прибра в стаята си. Обади се на Карла и говориха цял час. Изобщо не стана дума за къщата. Стомахът му се сви, когато чу гласа й и си помисли, че един ден, и то много скоро, ще бъде принуден да й каже, че къщата, нейната къща, вече я няма. Затвори и се помоли да не го е прочела във вестниците.
40
Клантън се върна към обичайния си начин на живот в понеделник сутринта, когато преградните решетки отново бяха наредени около площада и войниците се появиха, за да охраняват общественото спокойствие. Хората от Клана застанаха на определеното им място от едната страна, а чернокожите демонстранти — от другата. Почивният ден бе възстановил позагубената енергия и в осем и половина двата хора достигнаха пълния си капацитет. Голямата новина бе провалът на доктор Бас и членовете на Клана подушваха победата. Освен това бяха нанесли директен удар на Адамс Стрийт и сега бяха по-шумни от обикновено.
В девет Нуз призова адвокатите в кабинета.
— Исках само да се уверя, че всички сте живи и здрави. — Той се ухили на Джейк.
— Що не се застреляш! — измърмори Джейк под носа си, но достатъчно силно, за да го чуят. Прокурорите замръзнаха. Мистър Пейт се поокашля.
Нуз източи глава на една страна, сякаш недочуваше.
— Какво казахте, мистър Бриганс?
— Казах „Защо не започваме?“, господин съдия.
— Да, и на мен така ми се стори. Как е сътрудничката ви, мис Роарк?
— Ще се оправи.
— Това работа на Клана ли беше?
— Да, господин съдия. Същият този Клан, който се опита да ме убие. Същият Клан, който осея окръга с горящи кръстове и какво ли не още. Същият този Клан, който вероятно е наплашил повечето от заседателите, седнали отвън в ложата. Да, сър, същият този Клан.
— Можете ли да го докажете? — Нуз смъкна очилата си.
— Интересувате се дали имам писмените признания на хората от Клана, подписани и нотариално заверени? Не, сър. Те не са особено склонни към сътрудничество.
— Ако не можете да го докажете, мистър Бриганс, тогава го запазете за себе си.
— Разбира се, ваша светлост.
Джейк излезе от кабинета и затръшна вратата. След секунди мистър Пейт усмири залата и ги прикани да станат прави. Нуз поздрави своите съдебни заседатели и обеща, че изпитанието им е към своя край. Никой не му се усмихна. Бяха изкарали един усамотен уикенд в „Темпъл Ин“.
— Разполага ли обвинението с доказателства, които опровергават досега изложеното? — попита той Бъкли.
— Имаме само един свидетел, ваша светлост.
Доктор Роудхийвър бе доведен от стаята на свидетелите. Той старателно се намести на стола и сърдечно кимна към заседателите. Изглеждаше точно както трябва да изглежда един психиатър. Тъмен костюм, никакви ботуши.
Бъкли се изправи важно и се усмихна на заседателите.