— Именно.
— Колко от останалите лекари подкрепиха вашето заключение?
— Нито един, доколкото си спомням. И продължавам да твърдя, че бях прав.
— Разбирам. А какво решение взеха съдебните заседатели?
— Той… ъъ… признаха го за невинен поради невменяемост.
— Благодаря ви. А сега, доктор Роудхийвър, искам да ви попитам — вие сте главен лекар в болницата Уитфийлд, нали?
— Да, може да се каже.
— И сте пряко или непряко отговорен за лечението на всеки пациент в нея?
— Пряко съм отговорен, мистър Бриганс. Може да не преглеждам лично всеки един, но лекарите там са под мое ръководство.
— Благодаря ви. Докторе, къде се намира днес Дани Букър?
Роудхийвър хвърли отчаян поглед към Бъкли, но веднага го прикри и отправи широка, спокойна усмивка към заседателите. Поколеба се няколко секунди, после още миг забави отговора си.
— Той е в Уитфийлд, нали? — попита Джейк с тон, който подсказваше на всички в залата, че отговорът ще бъде положителен.
— Мисля, че да.
— Значи той е под вашите преки грижи, докторе?
— Така е.
— И каква е диагнозата му?
— Не мога да ви кажа точно. Имам много пациенти и…
— Параноидна шизофрения?
— Възможно е, да.
Джейк отстъпи няколко крачки и седна върху преградата. После повиши глас:
— Докторе, искам да изясня това пред съдебните заседатели. През хиляда деветстотин седемдесет и пета година давате показания, че Дани Букър е нормален от юридическа гледна точка и разбира отлично какво прави, когато е извършвал престъплението, но заседателите не са били на вашето мнение и той е освободен от отговорност. Оттогава е пациент във вашата болница под ваше наблюдение и вие го лекувате от параноидна шизофрения. Така ли е?
Престорената усмивка на лицето на Роудхийвър показваше, че това наистина е така.
Джейк взе друг лист и се направи, че чете.
— Помните ли да сте давали показания на процеса срещу един човек на име Адам Коуч в окръг Дюпре през май седемдесет и седма?
— Помня случая.
— Беше дело за изнасилване, нали?
— Да.
— А вие дадохте показания в полза на щата срещу мистър Коуч?
— Правилно.
— Заявихте на съдебните заседатели, че той не е душевноболен от юридическа гледна точка, така ли?
— Точно така.
— Помните ли колко лекари дадоха показания в негова защита и заявиха на заседателите, че той е много болен човек и че е невменяем от юридическа гледна точка?
— Бяха няколко.
— Чували ли сте следните имена — Феликс Пери, Джийн Шумейт и Хобни Уикър?
— Да.
— Всички тези компетентни психиатри са се изказали в защита на мистър Коуч, нали? И всички те са заявили, че той е душевноболен от юридическа гледна точка, нали така?
— Да.
— И вие бяхте единственият лекар, който беше на противното мнение?
— Доколкото си спомням, да.
— И какво решение взеха съдебните заседатели, докторе?
— Признаха го за невинен.
— Поради невменяемост ли?
— Да.
— Къде се намира сега мистър Коуч?
— Мисля, че е в Уитфийлд.
— От колко време е там?
— Струва ми се, че от процеса насам.
— Аха, ясно. Значи вие обикновено приемате пациенти и ги държите в болницата по няколко години, след като те притежават съвършено здрав разсъдък?
Роудхийвър се понаклони на другата страна и започна бавно да почервенява. Погледна към своя адвокат, адвоката на народа, за да му даде да разбере, че разпитът му е дотегнал.
Джейк вдигна други листове.
— Докторе, спомняте ли си процеса на един човек на име Бъди Удъл в окръг Клебърн през май седемдесет и девета?
— Да, помня го.
— Беше за убийство, нали?
— Да.
— А вие бяхте призован за свидетел като специалист по психиатрия и заявихте на съдебните заседатели, че мистър Удъл не е душевноболен, нали така?
— Така.
— Спомняте ли си колко психиатри дадоха показания в негова защита и заявиха пред съдебните заседатели, че бедният човек е невменяем?
— Мисля, че бяха петима, мистър Бриганс.
— Точно така, докторе. Петима срещу един. Спомняте ли си какво решение взеха заседателите?
Гняв и безпомощност обхващаха свидетеля. Мъдрият дядо професор започваше да се превръща в свадлив старец.
— Да, спомням си. Те решиха, че е невинен. Бил невменяем.
— Как ще обясните това, доктор Роудхийвър?
— Човек не може да има вяра на съдебните заседатели — изтърси той, после се овладя и неспокойно се ухили.
Джейк се загледа в него със злобна усмивка, после погледна недоумяващо към ложата. Скръсти ръце и остави последните думи да се запечатат в съзнанието им.
— Продължавайте, мистър Бриганс — каза накрая Нуз.