— Възразявам — викна Бъкли. — Възразявам, ваша светлост. Тези показания липсват в протокола.
— Приема се. Мистър Бриганс, нямате право да засягате факти, които не са регистрирани в протокола. Моля съдебните заседатели да не вземат под внимание последните думи на мистър Бриганс.
Джейк не обърна внимание на Нуз и Бъкли и продължи да се взира тъжно в заседателите.
Когато виковете утихнаха, той продължи. А какво да кажем за Роудхийвър?
— Дали лекарят на обвинението някога в своя живот е имал интимни отношения с момиче под осемнайсет години? Глупаво изглежда да се мисли за такива неща сега. Лекарят на обвинението явно е предубеден. Високо квалифициран специалист, той лекува хиляди пациенти от всевъзможни душевни заболявания, но въпреки това, когато става дума за престъпление, не е в състояние да различи проявите на невменяемост. Неговите показания би трябвало да се преценяват най-внимателно.
Съдебните заседатели не откъсваха поглед от младия адвокат и попиваха всяка негова дума. Той не държеше проповеди като опонента си. Беше спокоен и откровен. Изглеждаше уморен, дори измъчен.
Лусиен беше трезвен, седеше със скръстени ръце и оглеждаше съдебните заседатели. Без Сискоу. Заключителната реч, макар и не неговата, беше чудесна. Извираше направо от сърцето.
Джейк се извини за своята неопитност. Не е участвал в много процеси, далеч не в толкова умел, колкото мистър Бъкли. И ако им изглежда малко зелен или е допуснал грешки, той моли те да не се прехвърлят на Карл Лий. Вината не е негова. Той просто е новак и се опитва да даде всичко от себе си срещу един опитен опонент, който всеки месец води дела за убийство. Допуснал грешка с Бас, както и други грешки и моли съдебните заседатели да му простят.
Има дъщеричка, една-единствена, и повече не може да има друго дете. Тя е почти петгодишна и без нея животът му не би имал смисъл. Тя е най-свидното му създание; съвсем мъничка е и негов дълг е да я закриля. Съществува нещо, което ги свързва, нещо което не може да се обясни. Джейк заговори за малките момиченца.
И Карл Лий има дъщеря. Казва се Тоня. Посочи към нея, седнала на първия ред до майка си и до братята си. Красиво момиченце на десет години. То никога не ще може да има своя рожба. Никога не ще има дъщеричка, защото…
— Възразявам — прекъсна го Бъкли, но без да вика.
— Приема се — рече Нуз.
Джейк не им обърна внимание. Заговори за изнасилването и обясни, че то е много по-отвратително от убийството. При убийство жертвата си отива завинаги, а не страда от бремето на преживяното. Семейството страда, но не и жертвата. Изнасилването обаче е много по-чудовищно. Жертвата трябва цял живот да живее със спомена за него, да се опитва да си го обясни, да се измъчва от въпроси и най-страшното — да знае, че похитителят е жив, че някой ден може да избяга от затвора или да го пуснат на свобода. Всеки ден, всеки час жертвата мисли за тази жестока гавра с нея и се измъчва от хиляди въпроси. Всяка минута тя изживява отново и отново всичко и болката не отслабва нито за миг.
Може би най-ужасяващото от всички престъпления е изнасилването на дете. Една изнасилена жена ясно осъзнава защо се е случило така. Някакъв скот е бил изпълнен с омраза, гняв и насилие. Но едно дете? Едно десетгодишно дете? Представете си, че е ваше. Поставете се на мястото на бащата, който се опитва да обясни на дъщеря си защо е изнасилена. Представете си, че се опитвате да обясните защо тя няма да има деца.
— Възразявам!
— Приема се. Дами и господа, моля да не вземате под внимание последното изречение.
Джейк продължи невъзмутимо. Да предположим, каза той, че с вашата десетгодишна дъщеря са блудствали, вие сте ветеран от Виетнам, умеете да си служите с автомат М–16 и докопвате отнякъде един, а в същото време детето ви лежи в болница на косъм от смъртта. Да предположим, че сексуалният маниак е хванат и шест дни след това успявате да се приближите на метър и половина до него, когато той излиза от съда. Ив ръката си имате автомат.
Какво ще направите?
Мистър Бъкли ви каза какво би направил той. Ще скърби за дъщеря си, но ще обърне и другата си буза за плесница с надеждата, че правосъдието ще изпълни своя дълг. Ще чака, убеден, че престъпникът ще си получи заслуженото, ще бъде изпратен в Парчман и никога няма да го пуснат под гаранция. Ето какво би направил той, а околните ще се възхищават на благородството му и всеопрощаващата му душа. Но как би постъпил един обикновен баща?