От тъмнината изплуваха две фигури. Повалиха го на пода, сритаха го и го натикаха в тъмния ъгъл до машината за лед, до една заключена с верига и катинар врата. По-високият сграби Акър за яката и го запрати в паянтовата стена. По-дребният стоеше до автомата за кола и наблюдаваше тъмния коридор.
— Ти си Бари Акър, нали? — процеди през зъби по-едрият.
— Да! Пуснете ме! — Акър се опита да се освободи, но нападателят го стисна за шията и го натисна към стената с едната си ръка. С другата измъкна лъскав ловджийски нож и го тикна под носа му. Акър се вцепени.
— Отваряй си ушите и ме чуй добре — прошепна отчетливо непознатият. — Знаем, че си женен и живееш на Форест Драйв хиляда сто шейсет и едно. Знаем, че имаш три деца, знаем къде играят те и къде ходят на училище. Жена ти работи в банката.
Акър усети, че краката му се подкосяват.
— Само да освободят оня негър, ще ти видим сметката, и на теб, и на семейството ти. Години може да минат, но няма да ви се размине.
Нападателят го блъсна на пода и го сграбчи за косата.
— Една-единствена дума да изтървеш за нас, и децата ти остават с едно по-малко. Ясно ли е?
Двамата изчезнаха. Акър дишаше тежко, почти се задушаваше. Разтри врата и тила си. Седеше неподвижен в тъмнината, твърде уплашен, за да помръдне.
42
На зазоряване в хиляди малки църкви из Северен Мисисипи се събраха вярващи и започнаха да товарят кошници с храна, хладилни чанти, шезлонги и дамаджани с вода в училищни автобуси и църковни фургони. Разменяха поздрави с познати и нервно обсъждаха процеса. От седмици четяха и говореха за Карл Лий Хейли; сега бе дошло време да му се притекат на помощ. Имаше много старци, но имаше и цели семейства с деца и детски кошарки. Когато автобусите се напълниха, те се качиха в коли и поеха след своите проповедници. Пееха и се молеха. Когато пукна зората, шосетата и пътищата към окръг Форд бяха пълни с кервани богомолци.
Задръстиха всички улици, които водеха към площада. Паркираха където свареха и слизаха. Дебелият полковник току-що бе закусил и сега трескаво се озърташе. От всички страни към площада прииждаха коли, повечето с надути клаксони. Загражденията стояха непокътнати. Той изрева и войниците наскачаха като ужилени. Напрежението растеше. В седем и половина полковникът се обади на Ози и му каза за нашествието. Ози веднага пристигна и откри Ейджи, който го увери, че това е само едно мирно шествие. Нещо като седяща стачка.
— Колко души идват — попита Ози.
— Хиляди, отвърна Ейджи. Хиляди.
Построиха лагер под огромните дъбове и обикаляха моравата, за да проучат нещата. Подреждаха маси, столове и детски кошарки. Държаха се съвсем спокойно, докато една групичка не поде познатото „Свобода за Карл Лий!“ Всички се присъединиха към призива. Нямаше осем часа.
Негърска радиостанция от Мемфис заля всички обхвати със своя зов за помощ. В Клантън, Мисисипи, има нужда от чернокожи за шествие и демонстрация. Стотици коли се насочиха на юг. Всеки активист за граждански права и чернокож политик в града се включи в похода.
Ейджи бе обладан от демони. Използваше мегафон да огласява заповедите си. Насочваше новопристигналите към местата им. Организираше чернокожите проповедници. Уверяваше Ози и полковника, че всичко е наред.
Всичко бе наред, докато не се появиха членове на Клана.
Мнозина от чернокожите виждаха за пръв път белите качулки и роби и шумно реагираха. Те запристъпваха напред и злобно закрещяха. Войниците обградиха качулатите, за да ги предпазят. Те бяха слисани и уплашени и не отвърнаха на виковете.
В осем и половина улиците на Клантън бяха съвсем задръстени. Празни коли, фургони и автобуси бяха разпилени безразборно по паркингите и тихите улички на жилищните квартали. Мощни черни вълни напредваха към площада от всички посоки. Движението бе блокирано. Тротоарите — пълни. Търговците паркираха на километри от магазините си. Кметът стоеше насред галерията, кършеше ръце и молеше Ози да направи нещо. Наоколо се тълпяха хиляди чернокожи и крещяха в един глас. Ози попита кмета дали иска да започне да арестува всички наред пред съда.
Нуз спря на един служебен паркинг на половин миля южно от затвора и тръгна с група чернокожи към съда. Те го разглеждаха с любопитство, но не казаха нищо. Никой не подозираше, че той е човек на властта. Бъкли и Мъсгроув паркираха в една алея на Адамс Стрийт. Изругаха и се запътиха към площада. Видяха купа развалини, който по-рано представляваше домът на Джейк, но не казаха нищо. Бяха прекалено заети с ругатните. Войниците разчистваха пътя на автобуса и той стигна до площада в девет и двайсет. През затъмнените прозорци четиринайсетте пътници недоумяващо наблюдаваха панаира пред съда.