Гласът на Мики Маус секна завинаги.
Събраха белите си одежди и останалите неща и си тръгнаха. Повечето никога нямаше да стъпят отново в окръг Форд.
43
Сряда. За първи път от седмици Джейк спа осем часа и нещо. Беше заспал на дивана в кантората си и се събуди в пет от шума на военните, които се готвеха за най-лошото. Беше отпочинал, но при мисълта, че днес сигурно ще се реши всичко, нервите му отново се опънаха. Изкъпа се и се обръсна на долния етаж, отвори нов одеколон и облече най-хубавия тъмносин костюм на Стан Аткавидж, който му беше малко къс и широк, но при тези обстоятелства вършеше работа. Помисли си за развалините на Адамс Стрийт, за Карла и топката в стомаха му отново натежа. Хукна за вестници.
На първите страници на изданията от Мемфис, Джаксън и Тюпълоу имаше една и съща снимка на Карл Лий, застанал на малката тераса над тълпата, прегърнал дъщеря си и вдигнал ръка за поздрав към своите хора. За къщата на Джейк не се споменаваше нищо. Почувства облекчение, но внезапно огладня.
Дел го прегърна като изгубено дете. Свали престилката си и седна с него в ъгловото сепаре. Когато заприиждаха редовните посетители, всички се спираха и го потупваха по гърба. Радваха се да го видят отново. Липсвал им и те го подкрепяли. Дел му каза, че е измършавял, и той си поръча почти цялото меню.
— Джейк, ония черните ще се върнат ли пак днес? — попита Бърт Уест.
— Сигурно. — Той отряза голямо парче от палачинката.
— Чух, че смятат да докарат още от техните тая сутрин — каза Анди Риник. — Всички негърски радиостанции в Северен Мисисипи гърмят от сутринта и приканват на поход към Клантън.
Чудесно, помисли си Джейк и заля с кетчуп бърканите си яйца.
— Съдебните заседатели чуват ли виковете? — попита Бърт.
— Как няма да ги чуват — отвърна Джейк. — Нали заради тях са крясъците. Да не са глухи?
— Сигурно това ги плаши.
Джейк много се надяваше да е така.
— Как е семейството? — попита тихо Дел.
— Добре, предполагам. Всяка вечер се обаждам на Карла.
— Тя страхува ли се?
— Умира от ужас.
— Какво ти сториха напоследък?
— От неделя сутринта — нищо.
— Карла знае ли?
Джейк поклати глава, дъвчейки.
— И аз така си мислех. Горкичкият Джейк.
— Ще се оправя. Тук за какво се говори?
— Вчера по обед затворихме. Бяха се насъбрали много черни отвън и се страхувахме от безредици. Ще видим как ще върви тази сутрин и може пак да затворим. Джейк, ами ако го осъдят?
— Работата ще загрубее.
Остана още един час и отговори на всичките им въпроси. Влязоха непознати и Джейк се измъкна.
Не му оставаше друго, освен да чака. Седна на балкона, пиеше кафе, пушеше пура и наблюдаваше войниците. Помисли си за делата, които бе водил преди; за спокойната спретната адвокатска кантора със секретарка и клиенти, които го чакаха. За обичайните приказки в съда, за разпитите в затвора. За нормалните неща: семейство, дом, неделна служба в църквата. Не беше роден за велики дела.
Първият автобус пристигна в седем и половина и войниците го спряха. Вратите се отвориха и един безкраен поток от чернокожи с шезлонги и кошници с храна се насочи към предната морава. Цял час Джейк издухваше дима от пурата си в натежалия въздух и наблюдаваше с огромно задоволство как площадът прелива от шумни, но миролюбиви демонстранти. Проповедниците до един бяха тук, насочваха хората си и уверяваха Ози и полковника, че са мирни граждани. Ози бе убеден в това. Полковникът бе нервен. В девет улиците бяха непроходими. Някой забеляза автобуса на компанията „Грейхаунд“.
— Идват! — викна Ейджи във високоговорителя. Тълпата се втурна към ъгъла на Джаксън и Куинси, където войници, гвардейци и шерифи образуваха жива преграда около автобуса, за да му пробият път през тълпата към задната част на съда.
Юла Дел Йейтс плачеше с глас. Клайд Сискоу седеше до прозореца и я държеше за ръка. Другите страхливо се озъртаха, докато автобусът бавно напредваше през площада. Жив кордон от тежко въоръжени мъже свързваше автобуса със съда, Ози мина през него и се качи вътре. Надвиквайки ревовете, той увери съдебните заседатели, че контролира положението. Трябва само да го последват и да вървят колкото може по-бързо.
Приставът заключи вратата и те се скупчиха край каната с кафе. Юла Дел седеше сама в ъгъла, хлипаше и потреперваше при всяко „Свобода за Карл Лий!“, което прогърмяваше отдолу.
— Не ме интересува какво ще направим — рече тя. — Изобщо не ме интересува. Повече не издържам. От осем дена не съм си виждала семейството, а сега и тази лудница. Не съм мигнала цяла нощ. — Тя се разплака с глас. — Имам чувството, че ще получа нервна криза. Искам само да се махна оттук.