Тъй като вече бе станал доста мрачен, исках да го разсея, затова отбелязах сухо:
— Осъденият трябва да е имунизиран срещу всички болести на миналото. Иначе въдворяването ще се превърне в усложнена смъртна присъда.
— Така е. И в организма му, разбира се, продължава активно да действа серума на дълголетието. Но това е всичко. Когато се стъмни, него просто го оставят на някое безлюдни място и до края на дните си той е откъснат от своето време. За него се избира епоха… с такива характерни особености, които… които биха съответствали на характера на престъплението му.
Отново ни обгърна плътна тишина, докато тиктакането на часовника върху камината не стана най-силният звук на света. Погледнах циферблата — наближаваше времето, когато небето на изток ще порозовее.
Когато се извърнах, видях, че се е вторачил смутено в мен.
— А какво е вашето престъпление? — попитах.
Стори ми се, че въпросът ми изобщо не го изненада.
— Има ли някакво значение? Вече ви казах, че едни и същи деяния в една епоха са героизъм, в друга — престъпление. Ако моят опит се бе увенчал с успех, идните столетия щяха да се прекланят пред името ми. Но претърпях несполука.
— Трябва да са пострадали много хора — казах. — И целият свят ви е намразил.
— Да, така беше — съгласи се той. И след минута добави: — Разбира се, всичко това е моя измислица. За да прекараме някак времето…
— Пък аз ви правя компания — казах.
Почувства се някак по-свободен и като се излегна назад, опъна крака върху килима.
— Така… А как на базата на моята измислица успяхте да си изградите представа за хипотетичната моя вина?
— От вашето минало. Къде и кога ви оставиха?
Никога не бях чувал толкова студен глас.
— Край Варшава, август 1939 година.
— Убеден съм, че не ви се говори за войната.
— Прав сте.
Но сякаш не бе сигурен, защото продължи:
— Враговете ми не си бяха направили добре сметката. Заради всеобщото объркване след нападението на Германия, мен ме вкараха в концлагер без никакво предварително полицейско разследване. Постепенно се ориентирах в обстановката. Естествено, нищо не можех да предскажа, както нищо не мога да предскажа и сега. За вашия двайсети век знаят само експертите. Но тогава, когато мен ме мобилизираха като поляк в германската армия, аз разбрах, че Третият райх ще претърпи поражение. Затова се присъединих към американците, разказах им всичко видяно и станах техен разузнавач. Беше голям риск, но дори да ми бяха теглили куршума, какво от това? Но така или иначе намерих доста покровители, които ми помогнаха да дойда тук. Останалата част от историята е направо банална.
Цигарата ми угасна. Запалих я отново, защото към цигарите на Микелс не бива да се отнасяш небрежно — доставят му ги специално със самолет от Амстердам.
— Чуждо семе — казах.
— Какво?
— Добре ме разбрахте. Рут в изгнание. Отнасяха се към нея добре, но тя изплака очите си от тъга по родината.
— Не знам нищо по този въпрос.
— Това е от Библията.
— А, да. Някой ден непременно трябва да прочета Библията.
Настроението му постепенно се променяше, връщаше се предишната му увереност. Някак небрежно поднесе чашата към устата си и я изпи на екс. На лицето му беше изписана някаква смесица от предпазливост и самоувереност.
— Да — продължи, — лоша работа. Главното не беше в промяната на условията за живот. Сигурно ви се е случвало да отидете за седмица на палатка и знаете колко бързо отвиква човек от крана с гореща вода, от електрическата лампа и всичко останало, което смятаме за вещи от първа необходимост. И аз бих се радвал да имам гравитационен индуктор или клетъчен стимулатор, но прекрасно се справям и без тях. Но има нещо, което те изяжда — тъгата по родината. Някои най-дребни наглед неща, които допреди това не си забелязвал: някаква гозба, някаква дрешка, игрите на децата… Дори съзвездията. И те в далечното бъдеще изглеждат различно — толкова дълъг е пътят от миналото, който Слънцето е изминало по своята галактична орбита… Но винаги е имало и ще има хора, които напускат гнездата си. Ние всички сме потомци на онези, които могат да преживеят този удар. Аз се приспособих.
Изглеждаше мрачен и навъсен.
— Не бих се върнал обратно, дори ако ме помилват — каза. — Заради онова, което правят там разни предатели…