— Ако тази работа се разпадне, всички горим.
9
Далеч на север, сред анонимната покъщнина на новата си квартира, освободеният мъж лежеше буден, неспособен да заспи далеч от шума на затвора, и се чудеше как животът му бе стигнал дотук.
Той беше Опозорен герой, Низвергнат идол. Някога имаше съпруга, но не и деца. За последното май трябваше да се радва — не можеше да си представи какво щяха да преживеят, когато всички научеха за обвиненията срещу баща им. Нямаше да ги спаси дори преместване в друг щат, защото интернет бе способен да смаже всеки. Що се отнася до жена му… е, и преди това не се разбираха особено добре, и все пак още бе поразен от бързината, с която го заряза.
Каза й, че е невинен. Каза го на всеки, който би го чул: на полицаите, които първи го разпитаха, на съдебните заседатели, които по-късно го признаха за виновен, на съдията, който го осъди, дори на другите затворници, които бяха склонни да общуват с него и с които той на свой ред можеше без страх да общува — а те не бяха много. Каза го и на адвоката си. Адвокатът му отвърна, че това не е важно, но всъщност беше. Беше важно за Героя, преди да бъде съборен от пиедестала си.
Само майка му и баща му продължаваха да вярват в него — те и шепа приятели, но единствено родителите му бяха идвали редовно на свиждане. Майка му почина първа, баща му я последва шест месеца по-късно. Той помоли да го пуснат за погребенията, но и двата пъти му беше отказано, въпреки че след смъртта на баща му един състрадателен служител бе предложил да го закара от затвора до гробището и обратно. Разгневен, Героят стигна дотам да поиска заповед за временно освобождаване от Окръжния съд, но щатът също му отказа, позовавайки се на характера на престъпленията му, заради който продължаваше да представлява заплаха за обществото, както и на опасенията, че може да избяга поради високата си интелигентност и вероятността да разполага с укрити средства по сведения от бившата му съпруга. И така, майка му и баща му бяха положени в земята, без единственото им дете да може да ги оплаче, а след като те си отидоха, никой повече не го навести.
Родителите му бяха оставили малко пари, за което им беше признателен — беше разорен след развода, нищо че бившата му жена твърдеше обратното, макар да се бе добрала до част от наследството му. Средствата от покойните му родители може би биха стигнали, за да се премести в друг щат, където да не е регистриран сексуален престъпник със задължителна пробация и психотерапия. Бяха му връчили списък с условията за предсрочно освобождаване, които освен стандартните изисквания — да се въздържа от наркотици и злоупотреба с алкохол, да си намери работа, да изпълнява определената от съда пробация и да плаща наложените му такси — включваха и забрана за контакти с лица под осемнадесет години и използване на компютър с интернет връзка. Последното означаваше, че се налага да намери телефона на частния детектив по старомодния начин — от указателя. Купи си телефон с предплатена карта, а адвокатът му го регистрира онлайн.
Току-що бе излязъл от затвора, а вече усещаше колко трудно ще бъде да се пригоди към външния свят, който беше или твърде шумен, или твърде тих; или твърде подозрителен към присъствието му, или твърде нехаещ; или твърде произволен, или твърде регулиран. Имаше неща, които вече не разбираше, и други, които сякаш бяха изчезнали, докато е бил зад решетките. По-рано бе вечерял в заведение, но в началото не смееше да вземе приборите. За първи път от пет години виждаше пред себе си метални вилици и ножове и се боеше да ги използва. Чудеше се колко ли са бившите затворници, които извършват нови престъпления просто защото искат да се върнат в света, който познават.
Набра номера и зачака. Обаждането се пренасочи към гласова поща.
За миг гърлото му пресъхна. Прииска му се да затвори, без да каже и дума, но знаеше, че не му остава много време. Ако се окажеше прав, скоро щяха да го потърсят, защото единственото, което им оставаше, бе да отнемат живота му.
Ала още не го бяха пречупили напълно. Той бе оцелял въпреки всичко и щеше да разкаже историята си.
— Господин Паркър — подзе той, — казвам се Джеръм Бърнел…
10
Как се случи това ли? Как така Джеръм Бърнел, Низвергнатият идол, изгуби всичко?
Това започна много отдавна, когато Джеръм не беше никакъв герой и тази история дори не беше негова. Преди близо шест години, когато се препъна и се устреми стремглаво към падението.
Вече от час Кори измерваше мъжа с поглед. Биваше я за тази работа или поне така си мислеше: все пак беше натрупала достатъчно практика.