Непознатият беше облечен спретнато — риза, сако, панталони вместо джинси. Обувките му бяха чисти и лъснати. Не носеше халка, което беше проблем. Установила бе, че тези, които носят халка, се поддават по-лесно на натиск просто защото имаха какво да губят. От друга страна, вече пиеше трето питие, което беше плюс, а и бе забелязала как гледа някои от преминаващите момичета. Беше на пазара, дори още да не го съзнаваше.
Заведението не й допадаше особено. Като начало, музиката беше отвратителна — от онези привидно обични момчешки банди, забиващи фалшиво кънтри в Портланд, — и въпреки че беше нов, барът вече смърдеше на непочистена и мухлясала разлята бира, а по пода хрущяха фъстъци. От друга страна, понеже беше ново попълнение в редицата шумни барове в Стария град и редовните клиенти не й бяха познати, нито тя — на тях, това все пак беше девствена територия. И Кори, и другите почти бяха изчерпали гостоприемството на Портланд. Ако се задържеха още малко тук, рискуваха да привлекат внимание.
Тя се поклащаше в такт с музиката, защото така изглеждаше по-пияна, отколкото реално беше. Пиеше бърбън, но наблягаше на леда и содата. Добрите бармани обикновено приемаха, че момичетата, които пият като нея, се стараят да бъдат предпазливи и откликваха на желанието им, но тукашният кретен вече й беше предложил едно за сметка на заведението, което тя отказа. Отначало той се престори на обиден, но после преструвката му стана реална и когато тя се опита да си поръча второ питие, не й обърна внимание. Кори не го направи на въпрос. Не искаше да му дава повод да я запомни.
Тя се настани на високия стол от дясната страна на мъжа и рече:
— Здрасти.
Той се обърна да я погледне. Очите му имаха малко различен цвят: едното беше яркосиньо, другото по-скоро зелено. За някои това би изглеждало странно, но тя го намираше за страшно привлекателно, още повече че мъжът беше слаб, без да бъде кльощав, и тъмнокос, без прошарени кичури, поне доколкото се виждаше. Отблизо обаче личеше, че е по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото — на трийсет и нещо.
— Видях, че ме зяпаш — отвърна той.
— Мислех, че не забелязваш.
— Трудно може да пропусне човек, когато хубаво момиче му хвърля такива погледи.
— Не се издаде.
— Сметнах, че сама ще дойдеш, когато решиш.
Мъжът каза всичко това, без да се усмихне нито веднъж. Думите звучаха закачливо, но маниерите му говореха за безразличие. Не беше арогантен. Просто коментираше, все едно си говореха за промяната във времето.
— Е, вече съм тук.
— Да, така е.
— Да те черпя едно?
— Не се ли очаква аз да ти предложа?
— Не знам. В двайсет и първи век сме.
— Така си е. Въпреки това смятам, че тази работа се прави по стария начин.
Кори се опита да не настръхне. Да не я взимаше за проститутка?
— Коя работа?
Той за първи път отмести поглед от нея.
— Просто разговор между мъж и момиче в бар: той черпи, двамата си говорят. Виждал съм как го правят хората.
Кори отново изпита особено чувство на съмнение за този човек. Може би сбърка, като си набеляза него. За да проработи това тяхното нещо, бе нужна похот и загуба на задръжки. Този тип изглеждаше твърде овладян.
После обаче мъжът отпусна ръка до бедрото си и мимоходом докосна крака й. Тя леко се притисна в нея. След миг усети как той плъзга ръка върху джинсите й. Не, все пак не се беше объркала.
— Как се казваш? — попита тя.
— Хенри.
Не че наистина беше така.
— Като краля.
— Кой от всичките?
— Все едно.
— Да, като един от кралете.
— Аз съм Лиза — отвърна тя, въпреки че той не беше попитал. Не че и нейното име беше това.
— Здрасти, Лиз.
— Здрасти, Хенри.
— Какво да те черпя?
— Бърбън с кола. И по-полека с леда.
— А с колата?
Тя отпи от сламката, обирайки воднистите остатъци на дъното на чашата, която беше близала толкова внимателно до момента.
— И с нея полека.
Музиката гърмеше все по-силно. В заведението не се танцуваше, но двамата някак си се озоваха долепени един до друг и на Кори й се струваше, че усеща втвърденото му тяло до своето. Беше й казал, че не е местен, за което тя сама можеше да се досети по начина, по който се открояваше сред околните. Когато тя го притисна, той каза само „на юг оттук“, което не беше кой знае какво. Като се има предвид, че се намираха почти до границата с Канада, много места бяха на юг. Кори обаче беше свикнала с уклончивостта, макар тя да беше по-типична за женените. Хенри каза, че не е женен, но много от тях твърдяха същото. По-откровените често потвърждаваха семейното си положение с неласкави описания на съпругите си или просто признаваха, че са нещастни. Някои бяха искрено тъжни и самотни, впримчени в капана на връзките си заради деца, работа, ипотека или просто защото не вярваха, че някоя друга би ги взела. За тези винаги й ставаше жал по-късно.