— Къде е къщата? — попита тя, когато потеглиха.
— В Йорк.
— Това е доста далеч от Портланд. Не можаха ли да ти намерят нещо по-близо?
— Бездруго непрекъснато шофирам. Всичко ми е еднакво далеч. Освен това обичам тишината и спокойствието. Никога не съм си падал по големите градове.
Кори спусна сенника с огледалцето и провери грима и зъбите си, а после го намести така, че да вижда пътя назад в страничното огледало. Там светеха фаровете на няколко коли. Едната трябва да беше тяхната.
Тъкмо се канеше да вдигне сенника, когато забеляза малко петно на огледалото. Наведе се напред, за да го погледне отблизо, въпреки че вече знаеше какво е: следа от червило. Нищо не каза, но откритието потвърди нарастващите й подозрения, че Хенри лъже за колата, а може би и за къщата, и за компанията. Кори беше свикнала с лъжите — успехът на цялото им начинание зависеше от тях, защото лъжите правеха хората уязвими, — но се разочарова. Не се уплаши, само се разочарова.
Но пък това я накара да се почувства по-добре от всичко, което предстоеше.
11
Къщата приличаше на семеен дом: два етажа, мансардно прозорче, гараж за два автомобила. Имаше даже басейн, въпреки че в момента беше покрит с винилово покривало, което се беше откачило в единия край и се вееше на нощния вятър. Имотът беше уединен и отделен от малкото пътче с млади фиданки вместо ограда. В една от стаите на горния етаж светеше лампа; през завесите на стаята, която гледаше към басейна, също се процеждаше светлина и хвърляше огнена линия по тревата.
Хенри паркира до един голям сив бус с кални номера от Ню Хампшир. Щом го видя, нещо накара Кори да потрепери. Нямаше логично обяснение — това беше просто един бус — но Кори достатъчно дълго се бе занимавала с хищничество на дребно, за да познае кога нещо не е както трябва. Изведнъж осъзна, че е допуснала огромна грешка, набелязвайки си Хенри.
Тя потърка лицето си и сложи ръка пред устата си.
— Добре ли си? — попита той.
— Много съжалявам, но ми стана лошо.
— Да влезем вътре. Ще ти сипя вода.
Кори поклати глава.
— Не, искам да се прибера. Ще ти бъда много благодарна, ако ме закараш обратно в града. А мога да си повикам и такси.
Тя извади мобилния телефон от чантата си. В указателя си имаше номерата на няколко таксиметрови компании и конкретни надеждни шофьори, готови да затворят очи за много неща, но те служеха предимно за показно. Спешният номер се подвизаваше под името „Ев“ — „Ела веднага“.
Хенри обви лявата си ръка около нейната, а с дясната измъкна телефона от пръстите й.
— Какво правиш? Върни ми телефона.
— Ще пийнем по едно и ще си поприказваме — отвърна той, — точно както се разбрахме. Не знам защо се притесняваш толкова.
— Казах ти: стана ми лошо.
Хенри й върна телефона.
— Добре, повикай си такси. На мен ми стига толкова шофиране за тази вечер.
Кори се изненада, но нямаше никакво намерение да вика такси. Другите бяха близо и тя искаше просто да знаят, че трябва да побързат. Ако поискаха, можеха да продължат с първоначалния план, но тя нямаше намерение да прекара повече време с Хенри, отколкото се налагаше, и със сигурност нямаше да влезе в къщата с него, каквото и да й говореше. Десният й палец се спря на името „Ев“.
Вратата на къщата се отвори и там се показа мъжки силует. Кори не виждаше лицето му, но беше висок, много по-висок от Хенри. Стоеше прегърбен — като човек, който твърде дълго е живял в свят, създаден от и за по-ниски от него хора. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че на главата си носи шапка за баня.
— Кой е това? — попита тя.
— Забравих да спомена, че и аз имам съквартирант. Трябва да се запознаете.
Това определено й беше достатъчно и тя се приготви да натисне бутона за позвъняване. В следващия миг десният юмрук на Хенри се стовари между очите й и счупи носа й.
Следващият удар я повали в безсъзнание.
12
Името му беше Тод Пелц, но той го мразеше и предпочиташе да му казват Ти Пи. Понякога му се струваше, че звучи детинско, друг път — рапърско. Това също не му се нравеше, но не колкото възможността да си остане шибаният Тод Пелц.
Скоро щеше да навърши трийсет, а вече беше опознал отвътре няколко окръжни затвора за дребни нападения и едно глупаво шофиране в нетрезво състояние. Всичко това се бе случило преди двайсет и петата му година. Ти Пи имаше избухлив характер — никога не би го отрекъл, — но беше положил много усилия да се научи да го владее и значително бе ограничил консумацията на алкохол, защото беше наясно, че едното подхранва другото. Проклятието му бе, че е малко по-интелигентен от необходимото, за да се задоволи с честен ръчен труд, поне не и за дълго, но недостатъчно дисциплиниран, за да се посвети на дългосрочно себеусъвършенстване. Беше от онези мъже, които обичат да се хвалят, че никога не са удряли жена и не биха го направили, сякаш подобно благородство заслужава да се отбележи и някак си ги отличава от масите. Ти Пи изглеждаше корав — над метър и осемдесет висок, с дълги и мускулести крайници като на алпинист или бегач на средни разстояния, но в него имаше и някаква мекота. Обичаше Кори Уайът и тя него също: достатъчно, за да примамва нещастници, да ги прави уязвими за особения натиск на Ти Пи. Очите му бяха нежни, но когато беше нужно да отправи заплаха или да приложи малко насилие, ставаха стъклени и празни, като че ли по-добрата му страна бе избрала да се направи на невидима и да гледа в друга посока.