— Не е пиян.
— На мен ми изглежда пиян.
Вярно, че набелязаният вървеше малко нестабилно, но Браун не беше убеден. Зърна очите му, когато минаваше покрай колата му: приличаха на локви мръсна кал. И начинът, по който гледаше Кори… като онези работници в кланиците, които обичат да измъчват прасетата, преди да ги убият.
— Предлагам да отменим акцията.
— Майтапиш се, нали? Вече са при колата му.
— Приближаваме се, повикваме Кори и й предлагаме да я закараме — отвърна Браун.
Бяха го измислили в самото начало. Кори винаги носеше шал. Ако го свалеше и прибереше в чантата си, това беше знак, че нещо не е наред и иска да се откаже. До момента го бе правила само веднъж — с един изпълнителен директор, който бе прошепнал в ухото й какво ще направи с нея в хотелската стая — нещо, което Кори не би позволила на никого, даже и на Ти Пи.
И така, шалът бе прибран в чантата, а Ти Пи и Браун се бяха приближили с колата и бяха подвикнали: „Здрасти, Линда! (Името, под което тя се подвизаваше онази вечер; никога не използваше два пъти едно и също.) Как я караш? Искаш ли с нас?“; Кори се бе извинила на изпълнителния директор, че иска да отиде при приятелите си, но онзи бе възразил. Тогава Ти Пи бе слязъл от колата — въпреки това директорът бе продължил да сумти. Ти Пи бе вложил всичките си усилия в това да се овладее, за да не привлекат вниманието на някой преминаващ полицейски патрул. Кори най-сетне бе влязла в колата и след като бяха потеглили, им бе казала какво й е прошепнал онзи. Приятелят й бе настоял да се върнат, за да му хвърли бой, който няма да забрави, и само общите усилия на Кори и Браун бяха успели да го вразумят и убедят, че така всички ще свършат зад решетките.
— Не си е свалила шала — отбеляза Ти Пи.
Така беше.
— Не е задължително тя да реши — възрази Браун.
— Ако тя няма нищо против, значи, и аз нямам.
— Ти Пи…
— Казах не.
Ти Пи не повиши глас — много рядко го правеше, — но Браун познаваше този тон. Обсъждането беше приключило.
Сега двамата наблюдаваха къщата, пред която бе спряла колата, и то иззад дърветата, които я криеха от пътя, така че всъщност дори не виждаха какво се случва.
Къща — помисли си Браун. — Не хотел, а къща. Досега не сме се пробвали в къща.
Каза си, че може да се окаже и по-лесно, защото нямаше охрана.
Ами ако имаше аларма? Или ако непознатият не беше сам вътре?
Ти Пи извади пистолета изпод седалката си и го пъхна в колана на панталоните си. Браун нямаше оръжие. Не ги харесваше. Но за пръв път се радваше, че Ти Пи не страда от подобни скрупули.
После Ти Пи каза нещо, което Браун не бе чувал да излиза от устата му досега.
— Беше прав. Трябваше да се откажем.
13
Ти Пи и Бари Браун влязоха в двора на къщата. Браун вървеше напред. Заобиколиха буса на алеята и бързо се отправиха към задната част на имота, откъдето можеха най-лесно да проникнат вътре, без да бъдат забелязани. Дори не помислиха да почукат на вратата: не и след като Ти Пи бе признал, че Браун може да е бил прав за набелязаната плячка… което означаваше, че сега Кори се е превърнала в плячка. Двамата едновременно нахлузиха ски маските, за да скрият лицата си. Браун се надяваше това да не означава, че Ти Пи възнамерява да използва оръжието си. Достатъчно бяха загазили и без това. Когато стигнаха до задния двор, Браун чу шум от плесница и стисна още по-здраво бухалката си. Беше я направил сам — струговането на дърво беше едно от ония умения, които просто притежаваше и от които си мислеше, че някой ден може да изкарва прехраната си или да допълва основните си доходи. В неговите очи пистолетът служеше само за две неща — да заплашва и да стреля, докато бейзболната бухалка имаше множество приложения. Плюс това, за разлика от огнестрелното оръжие, можеше да нанася и премерено леки щети.
Ти Пи спря до него. Нещо в двора се размърда, но зрението на Ти Пи не беше върховно и в най-добрите му моменти — въпреки че благодарение на чудото на самодиагностиката, състоянието му още не беше достатъчно сериозно, за да изисква очила или лещи. На Браун остана да забележи басейна отпред. Покривалото му се бе откачило в единия край и плющеше на усилващия се вятър. Браун сметна, че вероятно е така отскоро, защото звукът беше силен и досаден — от оня вид, който пречи на човек да заспи. Беше достатъчно упорит и дразнещ, за да привлече вниманието и на съседите, ако къщата не беше сравнително откъсната и уединена.
Рискува да надзърне от ъгъла и видя, че прозорците на фасадата са със спуснати завеси. Верандата беше отделена с големи стъклени врати, а по-надолу се виждаше дървена врата с малко стъклено прозорче, която може би водеше към кухня или сервизно помещение. Вътре не се виждаше осветление; прозорците на горния етаж, които гледаха към задния двор, също бяха тъмни.