— Най-големият черен пазар в Спиралния ръкав — отвърна едноръкият. — Най-близкото нещо до свободната търговия, откакто почна войната с хидрогите.
— Значи трябва да отида там. — Може би щеше да открие майка си или говорителката Перони. Кото благодари на мъжа и отлетя от Съншайн.
Почти веднага забеляза „Настойчиво постоянство“ на Ден Перони. Местните бяха отворили множество ресторанти и заведения, за да удовлетворят нуждите на многобройните търговци. След като потокът на екти от Голген бе възобновен, вече нямаше проблеми с пътуването между колониите.
Ден беше сред първите, които го посрещнаха. Бащата на говорителката Перони се засмя.
— Никога не съм виждал такава усмивка. Все едно си намерил заровено съкровище.
— Намерих нещо по-добро — хора. Започваше да ми става самотно.
Ден и Кото тръгнаха през навалицата. Инженерът забеляза различни непознати музикални инструменти, цветни скулптури и шарени дрехи — по-скоро ефектни, отколкото практични.
— Когато хората започнат да купуват напълно безполезни вещи, значи икономиката се развива — засмя се Ден.
Представи Кото на губернаторката на Ирека. В дългата й тъмна коса, която стигаше до кръста й, имаше няколко посребрени кичура. Настроението й беше много добро — тя се радваше на търговията, която се въртеше на планетата.
— Чувала съм много за теб, Кото Окая. Ти си скитническият еквивалент на Айнщайн.
Той се изчерви.
— Не бих казал, като се има предвид колко грешки съм допускал. Току-що посетих моите операции на Йон 12 и открих, че всичко е унищожено. Някаква авария на реактора. Не успях да открия оцелели, но се надявам, че са се евакуирали.
Ден го погледна разтревожено.
— Йон 12 ли? Там се криеше Ческа, след разрушаването на Рандеву.
Кото не бе помислил за това.
— Че защо й е било на говорителката да ходи там?
— За да се скрие от зевесетата. Както всички нас. — Ден прокара ръка през косата си. Явно беше разтревожен.
Кото преглътна.
— Имаш ли… чувал ли си нещо за майка ми?
— Мислех, че е с Ческа. Шиз! Поне да имахме свестни комуникации! Никой не знае нищо.
Губернаторката ги погледна.
— Като се има предвид колко разпръснати са вашите хора, Ирека е най-доброто място за събиране на информация. Непрекъснато идват новини.
Сякаш в доказателство на думите й кацнаха още два скитнически кораба. Почти едновременно: сякаш се състезаваха кой първи ще изкара продукцията си на пазара. Един служител почти дотърча и подаде на губернаторката датапад.
— Списъкът на стоките. Ако искаш нещо специално, побързай. Останалите нямат търпение да напазаруват.
— Да пазаруват. Засега си имам всичко.
Хората бяха щастливи и преговаряха за цените добронамерено. Беше почти като едно време. Въпреки това Кото имаше известни опасения.
— Не се ли притеснявате от зевесетата? Те ще се домъкнат тук веднага щом разберат. Никак не харесват скитниците.
— Зевесетата да се изстрелват през тръбата за радиоактивни газове — отвърна наперено Ден. — Не ни е страх от тях.
Губернаторката беше по-спокойна.
— Преживяхме достатъчно заплахи от тях. Наложиха ни ембарго само защото бяхме заделили малко екти за планетата, а после не отвърнаха на молбите ни за помощ. Накрая измънкаха някакво измислено извинение и избягаха с корабите си към Земята. Страх ги е от хидрогите.
— Това отваря Спиралния ръкав пред нас — заяви Ден. — Клановете ще процъфтят.
Губернаторката отметна кичур коса от лицето си.
— Оръжията им и без това не са ефективни срещу бойните кълба. Нямаше да могат да ни защитят.
Кото се усмихна. Не им беше казал най-важното.
— Е, аз разполагам с нещо, което работи.
— Какво си измислил пък сега?
— Нещо съвсем просто. Чертежите са в кораба ми. КР, ГУ, донесете ги. — Двете аналитични компита тръгнаха, а Кото започна да обяснява действието на своите „звънци“. КР и ГУ се върнаха: носеха чертежите заедно, въпреки че и само едното компи можеше да се справи.
— Каза ни да ги донесем — каза КР.
— Доста неефективно — добави ГУ.
— На Терок с минимални средства и шепа цивилни кораби унищожихме повече хидроги, отколкото ЗВС за цялата война — каза Кото.
Ден погледна простата диаграма.
— Мога да се сетя за поне десет скитнически фабрики, които могат да бълват твоите звънци по-бързо, отколкото можем да ги извозим.
На устните на губернаторката заигра усмивка.
— Ще ги разпределим по всички зарязани колонии. Така ще има с какво да посрещнем евентуална атака на хидрогите.
— Няма нищо лошо в малко независимост, както обичат да казват скитниците — засмя се Ден.