Събранието се разпадна на оживени разговори: обсъждаше се какви кораби да използват, подробности в графика и кой още може да участва. Зет усещаше, че Нико й хвърля погледи крадешком, но се обърна към долните палуби. Младежът беше красавец, макар и малко вятърничав. Когато носеше доставки на Оскивъл, винаги подраняваше или закъсняваше — никога не идваше навреме. Тя обаче нямаше настроение за флиртове. Лошият опит с Фицпатрик все още й тежеше.
Пилотът тръгна да занесе съобщението и на другите скитнически поселища. Зет видя странния му кораб да излита от долната площадка и осъзна, че така и не му е казала довиждане.
Бе уморена от всички тези въодушевени планове и остави съзнанието си да се зарее в по-дребните грижи. Беше й малко странно при всичките тези грандиозни събития да се тревожи за личните си чувства. Но след като бяха напуснали Оскивъл и след бягството на пленниците се чувстваше самотна. Мразеше се, че бе допуснала Фицпатрик да я изиграе така… и се мразеше още повече, защото усещаше, че й липсва.
86.
Патрик фицпатрик III
— Без изключения — повтори баба му, по-ядосана от провала си, отколкото от заминаването му. — Съжалявам, Патрик. От моето председателство изминаха години и хората, които ми дължат услуги, останаха малко.
Късно през нощта той се промъкна в пустата кухня, за да си вземе нещо за хапване. Не беше молил Морийн да задейства връзките си, но знаеше, че тя би направила всичко, стига да смята, че е „за негово добро“.
— Сигурен съм, че си направила каквото можеш — бе й казал. — Никой не те вини. — Не можеше да се върне в Земните въоръжени сили, не заради травмата от пленничеството, а заради това, което го караха да прави. Често сънуваше кошмари за кораба на Камаров и как бе издал заповедта за стрелба. Търговецът нямаше никакъв шанс.
„Не, господин Фицпатрик. Нямам спомени за такова нещо. Нито пък вие“.
Как можеше да служи при човек като генерал Ланиан? Не — той трябваше да излезе пред всички и да разкрие какви злини бяха причинени на скитниците, и да потърси изкупление. Може би дори щеше да узнае къде е Зет…
— Чу ли ме, Патрик? Ще кажа на Уонда да ти сготви нещо. Нещо наистина вкусно…
— Няма нужда. — Отдавна бе отвикнал от всички скъпи и екзотични храни, даже му бяха неприятни.
Докато служеше, ядеше всичко, което даваха в стола, и след първите няколко месеца свикна. Скитническата храна на Оскивъл имаше странни подправки, но му се бе понравила. Сега си наля студена вода, без да обръща внимание на скъпите плодови сокове в хладилника.
— Сигурна съм, че ще те назначат на чудесен кораб. Може би дори при генерал Ланиан. Той винаги те е харесвал, скъпи. Ще си на относително безопасно място.
— Генералът не е от хората, които наблюдават отстрани.
— Всъщност да де. — Изглеждаше по-обезпокоена от това, че е сбъркала, отколкото от назначението му. — Обещавам, че ще те измъкна веднага щом кризата премине.
Идеше му да се засмее на тези думи.
— Коя част от кризата имаш предвид? Веднага щом унищожим хидрогите? Щом си възвърнем корабите от бойните компита? Или когато съкрушим напълно скитническите кланове?
— Не ми дръж такъв тон, Патрик. Опитвам се да ти помогна.
Той извади няколко парчета миризливо сирене.
— Бабо, аз съм реалист. Влизал съм в битка. — В главата му нахлуха тежките спомени от клането на Оскивъл. Как бойните кълба унищожаваха корабите на ЗВС един след друг, как мантата му бе поразена и всички се изтеглиха, без никой да потърси спасителната му капсула. — Ще сме просто подвижни мишени.
— Ако хидрогите и бойните компита искат да унищожат Земята, може би ще имаш шанс, ако си по-далеч оттук.
Той я погледна, без да каже нищо. Продължителната тишина караше Морийн да се чувства неудобно и тя започна да раздава заповеди на прислугата, понеже не знаеше какво да прави с внук си.
— Просто исках да ти кажа, че направих всичко възможно. Сега те оставям. Ще поговорим сутринта.
Патрик дояде сиренето, макар че бе загубил апетит. Вече бе взел решение.
Спомняше си удоволствието от работата на Оскивъл. На „цивилизованата“ Земя го бяха научили, че космическите скитници са груби и необразовани. Никой в Ханзата не се бе опитал да разбере какво могат клановете. Вместо това разпространяваха слухове и клевети, че скитниците са мошеници, които не заслужават никакво уважение.
Но след това Патрик бе видял със собствените си очи колко трудолюбиви са скитниците и как постигат истински чудеса. Освен това компанията на Зет Келъм му бе приятна. Съжаляваше, че я бе измамил, за да може да избяга. Надяваше се, че някой ден ще може дай се реваншира. Или поне да й се извини.