Докато служеше при генерал Ланиан, бе видял капризния и нечестен начин, по който се правеше политиката. Беше убеден, че ЗВС и Ханзата сами са си причинили проблемите. Но Морийн просто не можеше да проумее това.
Върна се в неприлично широката си стая. Очакваше го дълга нощ. Вече нямаше връщане.
Преоблече се в нормално облекло и си взе резервни дрехи, пари и храната, която бе донесъл от кухнята. В армията се бе научил да взема бързи решения и да ги изпълнява. Когато приключи, се промъкна тихо и изключи охранителните системи на имението. След това се вмъкна в гаража при любимите си коли.
В дъното беше елегантната космическа яхта на баба му. Скъпа покупка във времена на просперитет. Дали Брадвата бе платила за нея, или някой й я беше предложил като „подарък“ в замяна на услуга? Възнамеряваше да я вземе назаем. Можеше да намери някоя скитническа база или изоставена колония на Ханзата. Със сигурност щеше да открие съпричастни хора. Човек с неговия произход и ранг в ЗВС нямаше да бъде отхвърлен лесно. Беше време да използва семейното име за нещо полезно.
Баба му винаги бе контролирала живота му. Беше в плен на очакванията й и трябваше да прави каквото му се казва. Е, вече бе отдал веднъж живота си за ЗВС.
— Този път ще направя каквото искам аз.
Отвори тихо вратите на хангара и се качи в яхтата. Контролните уреди в кабината бяха много по-прости от тези на реморите. Този кораб бе направен за по-неопитни летци и със сигурност не ставаше за маневри и сражения. Но поне се управляваше лесно.
Резервоарите бяха пълни. Питър изсумтя раздразнено. В цялата галактика цареше криза, колониите умираха от глад, а баба му имаше сериозен запас от екти. Е, поне щеше да го използва за нещо добро.
Включи двигателите и усети вибрациите на кораба. Въпреки че бе изключил алармите, шумът със сигурност щеше да събуди някого. Баба му открай време спеше леко — вероятно заради тежката си съвест.
Не се обърна назад, не остави бележка и тръгна без разрешение и летателен план. Откраднатата яхта се издигна над назъбените планини на Колорадо и полетя към звездите.
Някъде там щеше да намери скитниците. Щеше да намери Зет.
87.
Губернаторът Даро’х
С отминаването на нощта гневът на човешката тълпа намаля. Пожарите бяха изпепелили размножителния лагер и се бяха пренесли в илдирийското селище. Хората и илдирийците съсредоточиха усилията си в простото оцеляване до зората.
Имаше толкова много мъртви. Даро’х бе усетил агонията им през тизма, докато загиваха от ръцете на бунтовниците и от огъня. Зелената жрица бе успяла да предотврати убийството на Удру’х, но бившият губернатор имаше счупени кости, сътресение и вътрешен кръвоизлив. Бяха го предали на грижите на докторите. Даро’х не знаеше кое — дали физическите рани, или втълпените ужасяващи спомени — му е нанесло по-голяма вреда.
Медиците на Добро бяха специалисти по плодовитостта, генетиката и човешката бременност. Много от ражданията на мелези се усложняваха и те имаха нареждане да дават приоритет на детето пред майката. Сега обаче трябваше да се справят с множество контузии и наранявания.
Разрушенията бяха потресли дори бившите затворници. Сега те събираха труповете, включително собствените си деца мелези, които в някои случаи се бяха сражавали срещу тях. Много стражи и доктори бяха пребити до смърт. Хората пък бяха посечени на парчета. Изпод развалините продължаваха да вадят обгорели нещастници. Късметлиите бяха загинали.
Даро’х беше скован от смъртните писъци в тизма. Сякаш цялата планета агонизираше. Жертвите бяха много и бройката непрекъснато се покачваше.
Поне беше сигурен в едно: сътресението в тизма бе изпратило сигнал до мага-император. Нямаше съмнение, че баща му ще дойде. Джора’х не можеше да пренебрегне подобно бедствие.
Вървеше по улиците и усещаше миризмата на изгоряло дърво и опърлена плът. Хората и илдирийците бяха погълнати от спешните възстановителни работи. Едва ли щяха да свършат кой знае какво преди пристигането на баща му.
Пожарните екипи се мъчеха да удържат пламъците по хълмовете. Копаеха ровове и палеха насрещни пожари, за да спрат бедствието. Зелената жрица и хората й се стараеха да им помагат. Никога не бяха демонстрирали такъв ентусиазъм, когато работеха в лагера.
Стражите и медиците не бяха сигурни дали да се отнасят към хората като към съюзници, а потомците на „Бъртън“ не бяха убедени, че им трябва илдирийска помощ. Какво ли щеше да стане, когато осъзнаеха какво са сторили?