— Но въпреки това съм крал.
— Не за дълго. Председателят каза, че изобщо не се учиш от грешките си. Затова ОХ ме учи на всичко необходимо, за да те сменя. — Даниъл все още не бе овладял изкуството да се усмихва искрено. — Аз ще се справя по-добре. Знам, че мястото ми е на трона, и ще спазвам инструкциите на Ханзата.
Питър не сваляше очи от принца. „Още по-зле е отпреди“.
— Благодаря ти, ОХ, беше много поучително.
Отвън се чу трополене и след миг Пелидор избута капитан Маккамон, влезе и хвана принца за ръката.
— Пусни ме! — изпищя Даниъл. — Не ме пипай! Аз съм принц!
— Сериозно? — попита Пелидор заплашително и младежът млъкна. — Така е по-добре. Какво прави той тук?
— Очевидно се учи от наставника си. — Кралят разпери ръце.
ОХ повтори обяснението си, но Пелидор не изглеждаше убеден.
— Принц Даниъл трябва да се върне в покоите си. Има да наваксва с подготовката си. — Блъсна младия мъж към вратата и помощниците му го изведоха. ОХ ги последва.
Пелидор се обърна с явно задоволство към краля и кралицата и сниши глас.
— Как е бебето?
Питър успя да запази спокойствие и да се престори, че не разбира. Този човек никога нямаше да признае, че е отровил храната на кралицата.
— Всичко е наред.
Пелидор заряза преструвките.
— Скоро няма да си крал. И не очаквай нови документи от капитан Маккамон. Това няма да продължи. Председателят вече обяви, че ще има банкет, на който ще представи обичния ни принц Даниъл. А скоро след това двамата с кралицата ще… се оттеглите.
— Тогава защо ни предупреждаваш?
— Защото не може да направите абсолютно нищо. — Пелидор си тръгна с усмивка.
Питър не се съмняваше, че председателят ще убие и него, и Естара при първата удобна възможност. Базил го заплашваше от години, защото не бе доволен от изблиците му на самостоятелност. Но докато кризата се задълбочаваше, Питър се бе надявал, че ще постигнат някакъв компромис и ще работят заедно.
Но Базил не искаше да чуе и дума. От чиста злоба ли беше всичко това? Та нали последните адекватни действия на краля по време на бунта на компитата доказваха правотата му! Базил Венцеслас беше като бясно куче, което трябва да бъде застреляно, за да не изпохапе още хора.
— Даниъл няма характер и съвест. Какъв крал може да бъде? — прошепна Естара съвсем тихо: знаеше, че сигурно ги подслушват.
— Такъв, какъвто иска председателят.
Даниъл щеше да се подчини на всяка заповед, за да не пострада.
— Естара, вече не може просто да избягаме. Базил… ако го оставим безнаказан, кой знае какво още ще направи… Човешката раса ще бъде унищожена от враговете си отвътре и отвън. Не мога да позволя това!
Тя го целуна и каза високо, без да се интересува от евентуалните подслушвани:
— О, вече си истински крал!
89.
Дейвлин Лотце
— Ама че странна сбирщина сме — промърмори Дейвлин Лотце.
На бившия кликиски свят Ларо бяха събрани множество различни групи, но колонията функционираше забележително добре. Бежанците от Крена се радваха, че са намерили нов дом след гибелта на тяхното слънце. Двамата оцелели от унищожената колония нямаха къде да отидат. Пленените скитници жадуваха да се завърнат при клановете си, а зевесетата, които ги пазеха, искаха да се изтеглят на Земята. Заради бунта на компитата ЗВС бяха повикали повечето войници обратно и тези, които бяха останали, се чувстваха напълно изолирани.
Междувременно Дейвлин се стараеше да остане незабелязан. Имаше съвсем малък шанс, но все пак шанс, да живее мирно и кротко и да не се връща на служба в Ханзата.
— Как каза, че ти е името? — Роберто Кларин избърса потното си чело с ръка и продължи да копае. Дебелият скитник не се плашеше от физическата работа, също като всички от народа му.
— Александър Немо. — Това бе псевдонимът, който си бе избрал.
Кларин сви вежди.
— Немо? Като Немо на Жул Верн?
— На латински означава „никой“. Един от прадедите ми имал ниско самочувствие и приел ново име, когато напуснал Земята.
— Сигурно е искал да скрие нещо. — Кларин се засмя. — Е, това важи за много от клановете. Но миналото рано или късно те настига.
Двамата копаеха напоителен канал, който трябваше да свърже изворите в кликиските кошери и новозасетите ниви. Над тях две ремори на ЗВС упражняваха въздушни маневри.
— Само хабят гориво, а ако ни потрябва, няма да имаме нито капка. Проклети зевесета! Мразя ги!
Дейвлин не беше сигурен, че маневрите са пилеене на гориво. Бе усетил нещо злокобно в Спиралния ръкав още преди бунта на компитата. Беше повярвал на Орли Ковиц, че роботи са унищожили колонията на Корибус. На практика на Ларо бяха останали само неопитните, не особено надеждни войници. Дейвлин се надяваше, че ще успеят да организират някаква защита в случай на нужда. В противен случай трябваше да го направи той.