— Не можеш да си сигурна.
— Мога. — Внезапно той усети през тизма как към него полита вълна от изгарящо студени и гневни извънземни мисли. Пратени от Осира’х? Ставаха по-силни и по-силни, после изведнъж изчезнаха. — Хидрогите не ме чуват, освен ако не пожелая.
Джора’х й повярва.
Нира прегърна дъщеря си и го погледна.
— Въпросът е какво ще направиш сега?
— Съгласих се на исканията им, за да спечеля време. Не можех да позволя на Осира’х да види истинските ми планове, за да не научат и хидрогите. Затова я отпратих. Щом замина, свиках експертите и военните командири и им заповядах да намерят средства, с които да победим врага.
— И успяха ли? — попита скептично Осира’х.
— Не напълно… все още. — Джора’х се намръщи. — Но не исках хидрогите да разберат намеренията ми. Трябваше да те накарам да повярваш, Осира’х.
— Разумна мярка, макар и напълно ненужна — отвърна начумереното момиче.
Все повече илдирийци и човеци излизаха от руините, сякаш очакваха магът-император да произнесе някаква присъда. А после през тях премина вълна на неспокойство, сякаш облак закрива слънцето. Джора’х се обърна и видя бившия губернатор на Добро. Докторите го бяха превързали, но лицето му беше цялото в синини. В очите му имаше ужас, особено когато погледна към Нира.
Двама стражи крачеха до него, но той не се подпираше на тях. Не искаше да покаже слабостта си пред всички и най-вече пред мага-император. Поклони се официално и каза високо:
— Господарю, ще приема наказанието, което ми наложите. — Огледа се, сякаш все още не можеше да повярва, че лагерът, в който бе вложил живота си, е изгорен до основи. — Семената на тези безредици бяха посети дълго преди Даро’х да заеме поста. Вината не е негова.
Нира се напрегна и Джора’х усети гнева й към Удру’х; присъствието му сякаш я отвращаваше. Осира’х пък се усмихна странно. Магът-император знаеше какво е направил брат му на Нира и не можеше да я вини за реакцията й.
Но все пак… дали губернаторът не беше впримчен в същия капан, заложен от предците им, също като него? Магът-император презираше баща си и Удру’х за плана, който бяха скроили. Искаше незабавно да прекрати експериментите, но след като бе наследил престола, бе разбрал, че това е невъзможно. Може би бе невъзможно и за Удру’х.
— Престъпленията на Добро са започнали преди векове — заяви Джора’х. — Аз не можах да ги спра. Нито баща ми. Нито губернаторът Удру’х. Сега всичко свърши и трябва да се справим с последствията. Хидрогите ме изправиха пред невъзможен избор и трябва да открия изход. Нира, Осира’х, моля ви, върнете се с мен на Миджистра и ми помогнете.
— Искам да дойдат и другите ми деца — каза Нира.
— И аз трябва да дойда, господарю. За да ти помагам. — Гласът на Удру’х беше като квакане.
— Не. Ти ще останеш тук. Хората и илдирийците ще възстановят Добро и ти ще си част от този процес. Аз не мога да те накажа, но те могат. — Бившият губернатор се напрегна, но не каза нищо. Джора’х се обърна към човеците и повиши глас. — От поколения ви карат да изпълнявате нареждания. Сега сами ще вземате решения.
Бившите затворници изглеждаха по-неспокойни и от Удру’х.
— Няма да моля за милост, господарю. — Бившият губернатор се обърна към Осира’х. — Знам какво мислят за мен тези хора и какво ти причиних. Но не съжалявам. Направих това, което се изискваше от мен, за да може илдирийците да оцелеят.
— Предлагам да оставим бившия губернатор да се възстанови, докато ние потушим пожарите и разчистим останките — каза Даро’х. — Това ще ни даде време да помислим. Според мен се проля достатъчно кръв.
Джора’х се обърна към Нира и Осира’х и заговори тихо, със сълзи в очите:
— Време е да ви предложа обещание вместо лъжи. Няма да се предам и няма да пожертвам вашата раса, за да спася моята. — Пое си дъх, сякаш се бореше с това, което трябваше да изрече. Знаеше какво ще се случи, ако се опълчи на хидрогите. Но и осъзнаваше по-лошите неща, които щяха да станат, ако не го направеше. — Помогнете ми да изляза от капана, в който сам се набутах.
93.
Крал Питър
— Не мога да ви помогна да нараните друго човешко същество — заяви ОХ. От фонтана, до който стояха, долитаха пръски. — Подобни действия са ми забранени.
— Но това е самозащита. Той вече се опита да ни убие, при това неведнъж — каза Естара. След като бяха открили лекарствата в храната, ядяха само това, което тайно им носеше компито. — И пак ще се опита.
Не бяха напускали покоите си от дни. Народът смяташе, че са заети да търсят начин да спасят човечеството.