Стисна парчето дърво и се опита да проникне в него с мислите си. Досега не се бе налагало да се мъчи, за да установи връзка. Преди този процес беше автоматичен и нещата просто… ставаха. Нямаше представа как да го постигне насила.
Хвана ръката на Джора’х, през стиснатите й клепачи закапаха сълзи. Докосването беше успокоително, макар да знаеше, че няма как да се свърже с него по начина, по който той контактуваше с поданиците си чрез тизма. Джора’х беше неконтактен също като мъртвото дърво.
Внезапно усети някаква искрица. Беше бледа, като далечна светлинка, но все пак я имаше.
Притисна по-силно длан към кожата на Джора’х. Контактът с него й помагаше. Искрата стана по-ярка и тя усети в дървото леко ехо.
— Какво става? — попита той.
Нира не отговори. Съсредоточи се. Следваше бледата следа. Зарови спомените си в дървесината. Световните дървета бяха свързани и май нямаше значение, че това бе мъртво. Тя погледна обгореното парче и усети, че то сякаш помръдва. Нещо се променяше и контролът на Джора’х над тизма й беше от помощ. От устните й се отрони учудена въздишка. Беше открила нов път!
— Моля те, прегърни ме — прошепна тя и притисна длани в дървото, за да осъществи максимално силен контакт. Джора’х обви ръце около раменете й. Така!
— Усещам промяна… — Той я притисна към себе си, за да усили връзката им.
Не беше просто телевръзката или тизмът. Нещо невероятно се случваше с всички вердани. В момента на Терок се пробуждаше някаква дълбока част от горското съзнание, точно като при нея. Мислите си проправяха път нагоре, после заблестяха като ярка ракета в нощта. Нира не знаеше от какво е предизвикано това, но ефектът се усещаше из целия Спирален ръкав.
Дървото в ръцете й помръдна. Една част от него се разцепи… и отвътре изникна свеж филиз. Нима това бе възможно? Мъртвото дърво да се съживи чрез нея! Фиданката беше дълга само колкото показалеца й, но това бе достатъчно.
Нира докосна филиза и моментално се свърза със световната гора. Най-сетне!
И потъна в необятния поток от информация. Предаде всичко, което се бе случило с нея през последните осем години. Разпространи знанието си под формата на образи и болезнени спомени. Нищо не можеше да устои на силата на мислите й.
Когато приключи, всеки зелен жрец в Спиралния ръкав бе разбрал всичко.
105.
Бенето
Бенето открай време беше част от дърветата и като жив, и след възкресяването му от световната гора. След завръщането си на Терок й бе показал какво значи да ходиш, да се движиш и да живееш. Сега верданите разбираха по-добре какво е да си човек, независимо живо същество със своите радости и мъки.
Бенето също разбираше много неща. Най-вече, че е открил новата си съдба. Гората го бе възкресила, за да бъде говорител и посредник, за да постигне много по-голяма връзка от възможностите на зелените жреци. Беше му дала втори шанс да види семейството си. Сега беше готов да плати необходимата цена.
Дървеното му тяло беше пожертвало човешката си форма в бойния кораб. Отново имаше корени. Ръцете и краката му се бяха слели с напоената с венталска вода Дървесина.
Все пак запази част от себе си, докато продължаваше да се сраства със структурата на огромния кораб. Веднага след съживяването му контактът с външния свят беше слаб и нямаше да се поколебае да се жертва. Сега вече чувстваше загубата, чак до сърцевината си. До сърцето си. Световните дървета чувстваха същото. Животът щеше да му липсва.
На борда на останалите кораби новите пилоти се свързваха по същия начин. Бяха оставили човешките им тела да бъдат погълнати от дървесината, но бяха запазили съзнанията си. След хиляда години и те щяха да загубят идентичността си също като безименните същества, които управляваха старите кораби. Жертваха много, но Бенето знаеше, че и ще получат много. Саможертвата си струваше. Беше сигурен в това.
Солимар гледаше едновременно с тъга и облекчение корабите, които го бяха отхвърлили. Сели стоеше до него, очите й бяха пълни със сълзи. Беше тъжна, че Бенето заминава, но се радваше на последния му дар.
Солимар бе кандидатствал за пилот като много други жреци. Искаше да отдаде живота си също като голема. Доброволците бяха много повече от необходимите.
Бенето не бе изцяло човек, но познаваше чувствата на сестра си. Беше виждал дървесните й танци със Солимар и разбираше, че двамата изпитват силни чувства един към друг. Трябваше да останат заедно. Заради Сели не можеше да позволи на Солимар да замине. Световните дървета го послушаха, макар да не разбираха напълно. Но искаха да се поучат от спомените му и уважиха любовта му към сестра му.